Нарекохме го спасител. СПАСИТЕЛЯТ, когото Персиян мечтаеше да прегърне…
Спасителят, когото открихме.
"Здравей, спасителю!"
Така преди седмица започнах „Писмо до ТЕБ“. Позволих си да разкажа историята на Персиян Еленков през моите очи, през моето сърце.
В едни от последните редове написах:
"Добри човеко, дано си гледал, дано си прочел!
Дано се появиш!"
Минути след излъчването на историята в „120 минути”, си мислех – възможно ли е наистина? Възможно ли е да те открием? Та, те бяха минали повече от 5 години...
Та, защо не беше се появил досега? Дали пък не искаше да останеш анонимен, дали пък не наблюдаваше отнякъде Персиян, дали... имаше право.
Имаше, но така силно исках да успеем с Персиян… И докато развивах теории, и докато си мислех: Персиян ми написа:
„Имам чудни новини за теб. ОТКРИХ ГО. По-точно той ме откри.“
Появи се. Не бяха минали и два часа от излъчването на историята, а чудото се случи.
Няма да ти разказвам за емоциите у мен. Няма да ти разказвам за щастието, което изпитах. Усещах едно – има смисъл в тази професия!
УСПЯХМЕ. Да, наистина успяхме, Персиян!
„Първата мисъл е той е жив.”
Здравей, СПАСИТЕЛЮ. Здравей, Светлин.
Доц. Д-р Светлин Цонев. Потърсих името му в интернет. Специалист кардиолог, ангиолог с над 10 години опит и основни интереси в областите микроваскуларна дисфункция, сърдечно-съдови образни методи, невро-вегетативна регулация.
Продължих да чета.
„Доц. Цонев е с призвание да бъде лекар!”, „Човечно отношение“, „Професионалист“. Тези последните бяха написани от пациенти, от хора, които вече бяха се докоснали до д-р Цонев. Една от рецензиите обаче, ме накара да я препрочета няколко пъти.
„Този човек и доктор е изключението, което прави очакванията на пациента космически за многото доктори, които съм срещала за едни...58 години живот. Да можеше зад всяка врата да има по един д-р Цонев...“
Вдигнах глава с насълзени очи. Осъзнах, че той, точно той - спасителят, не беше пратен случайно „на вратата” на Персиян.
„Помня това утро. Беше доста рано, валеше дъжд. Близо до София видях обърнатата кола и спрях. Това, което помня е, че видях крака, видях тежката катастрофа и едно младо момче, което ми говореше, и ми говореше спокойно...”,започва разказа си доц. Цонев при първите си спомени за онзи 4 февруари.
Няколко завоя преди да попадне на катастрофата, в главата на Светлин минава мисълта, че времето е лошо и трябва да намали. След още няколко завоя, вижда струпаните хора на магистрала „Хемус”, вижда обърната кола и не се поколебава да спре.
„Той беше в храстите. Помня физиономията на колегата, който беше в линейката. Беше шокиран от състоянието на едно младо момче. Знаех, че бързо трябва да го извадим оттам, бързо да го транспортираме до болница. Направих турникет на крака. Той беше в шок и въпреки, че изглеждаше адекватен, за секунди всичко можеше да се промени. Не исках той да умре на магистралата.”
Д-р Цонев не спира да повтаря само да помнят часа, в който е направен турникета. Час, който е от изключителна важност за живота на Персиян. След това линейката тръгва. Тръгва и той. Светлин Цонев не оставя координати. Казва, че в такива моменти, човек не мисли за подобно нещо.
„Това е един спомен, който и като човек, и като лекар, беше ужасен за мен. Спомен, който в годините съм се опитал да забравя. В неделя, когато излъчихте репортажа, се обадих на майка ми и започнах с това „помниш ли”.. И тя каза – да помня, ти тогава не искаше да говориш. Каза само направихме какво можахме. Не знам дали ще оцелее.”
