От ужасния момент, в който олимпийският шампион по фигурно пързаляне Роман Костомаров беше хоспитализиран в Комунарка със страшна пневмония, измина почти година. Той беше в кома в продължение на седмици, след което претърпя няколко ампутации на ръцете и краката. Въпреки това Роман постави протези и възобнови тренировките. Той вече излезе на леда с кънки, а на 17 декември ще участва в шоуто на Иля Авербух.
Костомаров не се притеснява да говори и да разкрива ужасяващи подробности. В предаването "Ексклузивно" на руския Първи канал шампионът беше изключително откровен в своята изповед. Сподели как се съгласил на ампутациите и как е разбрал, че има по-страшно и от смъртта.
"Имаше ли момент, в който почти съжалявах, че съм спасен? Да, това наистина се случи. Струва ми се, че такова чувство може да сполети всеки човек, който загуби крайниците си. Освен това аз съм спортист, фигурист. Не разбирах защо се е стигнало дотук.
Всичко беше толкова лесно, докато бях в пълно безсъзнание. Не почувствах болка до момента, в който ми съобщиха, че ръцете и краката ми трябва да бъдат ампутирани. Дотогава бях в кома. Чувствах се спокоен, нищо не разбрах. Вероятно е било трудно за близките ми, но не и за мен. Когато се събудих обаче, изпитах целия ужас. Трябваше да взема решение за операцията. Това беше мое решение - дали да ампутират крака ми. Плаках горчиво, но казах да.
Не знам какво щеше да се промени, ако бях казал не. Вероятно нямаше да ме оперират и да се развие гангрена. Да, имаше риск за живота ми. Просто се чудя какво щеше да стане. Биха ли ме оставили просто да умра? Или щяха да ми сложат упойка и да ми направят операцията? Чух, че известната певица Юлия Началова е починала по този начин.
Казах да. Бях на лекарства, а трябваше да взимам такива решения. Казах да и след известно време, разбира се, много съжалявах.
Дори в болницата ми беше трудно да приема, че съм загубил това, което съм ценял през целия си живот. Говоря за независимост. Да бъда независим човек. Никога не съм искал да завися от никого. Това беше много трудно за приемане. Изключително съм благодарен на съпругата си, която обичам и която беше с мен през цялото време, а сега ми помага за всичко, гледа ме и ме храни. Целият ми живот е благодарение на нея. Тя роди дете на 46 години.
Дали все още имам страхове? Разбрах, че смъртта не е страшна. Винаги съм се страхувал, винаги съм се пазил. Въпреки че съм екстремен човек - скачах от мостове с бънджи, карах бързо мотори. Но винаги ме беше страх да не падна, да не счупя крак или ръка, защото имах работа - фигурно пързаляне. Подсъзнателно се грижех за себе си. Там, където можех да вдигна 320 километра в час, карах с 300 (смее се). Почти на самия максимум.
Не мислех за смъртта, но в подсъзнанието ми фигурираше, че смъртта е страшна. Сега разбрах, че не е. Страшно е да си инвалид.
Помня как ме закараха в болницата. Няколко пъти ходих сам до тоалетната, след което се събудих в края на януари. Сънувах странни сънища, докато бях на лекарства. Не знам откъде дойде това. Не разбираш дали си жив или не.
Имаше сън, който помня. Сякаш съществува паралелен живот. Сънувах как се гледам отстрани на около 10 метра. Снимам се с телефона. Стоях с една шапка и по някое време като тлееща кибритена клечка изчезнах от шапката. Тя падна върху маратонките ми. Гледам в пълен шок и не разбирам какво е това. И отново се появих в шапката след 20-30 секунди.
И когато дойдох на себе си, казах на Оксана и брат ми, че това е записано на телефона... Вижте как се стопих и се върнах. Оксана казва: Какво видео, тук няма видео. Реалност и нереалност се смесват в едно. Може би по време на този сън съм летял като камък в бездната. Но без да стигна, както казаха лекарите. На няколко метра. После се върнах обратно, оцелях. Понякога сънищата бяха ужасни.
В стаята ми имаше прозорец, от който ме гледаха сестрите. През този прозорец видях бойната зала, където тренира Федор Емеляненко. Където дойде Конър Макгрегър. Където тренират бойци, но аз не мога да стана от леглото. Спомням си, че казах на Макгрегър: Хайде, ела тук. Сякаш носех пола, приличах на шотландец. Казвам му, ела тук, аз съм с теб... А той просто стои и се смее. Сякаш ми казва - просто опитай да станеш от леглото, боецо.
Когато се опитах да стана от леглото, сестрите ме задържаха с твърдите си ръце, за да не се боря. Явно мечтата и реалността ми се смесиха и се опитах да стана.
Когато се събудих без крайници и дойдох на себе си след упойката, помня, че бях в кървави бинтове. Когато видях какво има под превръзката, изпаднах в ужас. Не разбирах... И дори сега не разбирам какво ми се случи.
Сила на волята? Сега не е толкова трудно, колкото беше в болницата, започвайки всичко от нулата. Това беше най-трудното. Първо - избийте тази реалност от главата си. Защо да оставам така на земята? Наистина няма друг начин да го нарека, страшно е. Започваш да правиш нещо, да се движиш, да тренираш. Трябва да повдигнеш главата си от възглавницата. Това беше шок за мен, не разбирах как да тренирам. Нямам крайници, как да тренирам? И защо?
Успях благодарение на жена ми. Благодаря на нея и на брат ми. Всеки ден се опитваха да промият мозъка ми, казваха, че ще преминем през този труден път заедно, но трябва да започнем. Има за кого да живееш. Знам, че смъртта е ужасна за близките, но не бих се страхувал да си тръгна. Би било много по-спокойно да си отида от този свят, но е страшно за близките. Разбрах, че времето лекува всичко. Разбрах, че след шест месеца или година всичко ще мине. Дори и да ме няма, всички ще живеят. Да, те ще си спомнят периодично за мен.
Чувствах се като бреме, не разбирах какво ще правя. Не исках да бъда инвалид, да живея като инвалид, особено по този начин. Поне да бяха оставили ръцете ми, но някой там, Всевишният, изпрати изпитание. Или пък увереността ми, че мога да постигна всичко, просто ме разочарова.
