Николай Костов, Христо Янев, Стевица Кузмановски, Ангел Червенков, Димчо Ненов, Александър Димитров, Илиан Илиев. Точно седем треньори на клубове от Първа лига се смениха за точно десет кръга от първенството.
Последните двама си заминаха този уикенд от „Берое” и „Локомотив” (Пловдив), Янев и Костов повече от два месеца не са начело съответно на ЦСКА и „Ботев”, а останалите „станаха жертви“ някъде измежду останалите.
Есента на футболното недоволство на президенти и фенове вече има плашещи размери (можем да намесим името и на Ивайло Петев, ей така, за цвят, а за още повече колорит можем да си спомним за „минутите“ на Николай Митов начело на „Ботев”).
Обясненията – винаги различни и всъщност до болка еднакви. „Недостатъчни резултати“, „слаба форма“, „излъгано доверие“... каквото и да кажем, все ще е вярно. Ще е вярно и че никой тук няма търпението да се постигнат каквито и да е резултати. Ще е вярно и че ако треньорът не е довереник или поне комбина с шефа, дните му са преброени. Ще е вярно и че играчите могат да „скроят шапката“ дори на най-добрия специалист. Ще е вярно и че треньорът често е „без вина виновен“ заради слабите или несериозните си играчи или пък заради бюрократичните проблеми, които почти всеки клуб от уж елитните има. Ще са верни и още много други неща.
Точно половината клубове в „елита“ ни вече не разчитат на същия треньор от началото на сезона. Историята с Христо Янев беше ясна още след финала за Купата и безумните решения на ръководството на ЦСКА. Николай Костов (още от първия период в „Левски”) е нещо като „застрашен вид“ в джунглата на родния футбол и отстрелването му е въпрос на ситуация.
Зрелищният фарс с назначаването на Николай Митов начело на „канарчетата“ пък трябва да влезе в учебниците по спортен мениджмънт (на една страница с прословутото събличане на Петев). За Сашо Димитров и за Илиан Илиев (точно както и за бившия бъдещ селекционер на „Локомотив” Христо Колев) може да се каже, че си разбират от работата и биха направили максимума с отбора, който имат.
Но не – всички те нямат време за последователна работа. Има глад за резултати „тук и сега“. Независимо от мащабите, селекцията и качеството на всичко около терена, сякаш всеки роден клуб трябва да побеждава. Когато това на няколко пъти не се случи, идват размаханите пръсти, а веднага след тях и уволненията.
„Ще има кардинални промени, ако трябва аз ще водя тренировката на тима утре“ – думите са на президента на Локомотив (Пловдив) Христо Крушарски и описват много точно ситуацията. Нещата у нас явно се случват от днес за утре, отбор „не се гради“ и „създава“, той просто се „променя“. А феновете и президентите знаят формулата, за разлика от треньорите. Примерите с колебливите стартове на някои от най-големите имена в занаята явно нищо не означават (изобщо не става дума за родните ширини, справка от далечното минало със сър Алекс Фъргюсън и от близкото настояще с Жозе Моуриньо начело на "Манчестър Юнайтед" вършат работа).
Най-вероятно всеки от (вече) освободените треньори е правил и ще прави грешки, но стъпката между гласуваното доверие и ритнатия стол често се прави с такава засилка, все едно не говорим за работа с живи футболисти, ами за неизпълнили дневната си норма стругари. Все едно всичко тук е толкова уредено, че само закъснялата смяна през второто полувреме или обърканата тактическа постройка са причини за някакви загубени точки.
Цялата тази история за пореден път поставя въпросите за нормалността и логиката в родния футбол. Особено в навечерието на мача между "Арсенал" и "Лудогорец". Не за друго, само в контекста на мениджърския пост. Вместо заключение, просто ще напиша годините, които Арсен Венгер наскоро закръгли начело на „артилеристите“. Май няма нужда от допълнителни пояснения. 20.
