15 години след трагедията Доктора разказа за вината
Смъртта на Марко Симончели оставя белег, който Валентино Роси носи и до днес. Шестнайсет години след фаталната катастрофа на пистата „Сепанг“ легендата на MotoGP разказва за приятелството им, последните секунди преди сблъсъка и чувството за вина, което го преследва след трагедията. Автобиографията „Валентино Роси, моята история“ излиза в книжарниците в Италия във вторник.
„Кориере дела Сера“ публикува откъс, в който италианецът се връща към 23 октомври 2011 г. - деня, в който светът загуби 24-годишния Симончели.
Роси се запознава с Марко, когато той е на 15-16 години. Висок, с дълги крака и ръце, бъдещият пилот веднага му прави впечатление. „Приличаше малко на анимационен герой, като Гуфи, приятеля на Мики Маус. Всъщност Гуфи беше и прякорът му.“
През зимата на 2006-2007 г. Симончели се обръща към Доктора с молба да тренират заедно. Така започва приятелство, в което Роси никога не вижда съперничество. „Със сигурност не се притеснявах, че Марко може да се превърне в съперник; виждах го по-скоро като по-малък брат, когото можех да подкрепям. Без да го осъзнавам, се отнасях със Симончели като с момчетата, които по-късно щяха да сформират Академията. Беше лесно със Сикон, защото той беше толкова мил, мил и винаги забавен. Имаше голямо сърце, добра душа и семпла личност, като нас. Бяхме истински приятели, докато нещата вървяха добре и за двама ни.“
През 2008 г. стават световни шампиони - Роси в MotoGP, а Симончели в клас 250 куб. см. През 2010 г. Марко дебютира в кралския клас с Хонда.
На 23 октомври 2011 г. Симончели губи контрол над мотора си във втория тур на Гран при на Малайзия. Пада, но машината продължава да се движи към вътрешната страна на завоя. Зад него са Роси и Колин Едуардс. Доктора описва как вижда приятеля си да пада, но в първия момент няма време за реакция. Само миг по-късно разбира, че Марко все още е вкопчен в мотора си и се движи към него. „В един миг, за малка част от времето, точно в последния момент, осъзнавам, че бетонното стена срещу мен е мотоциклет, мотоциклетът е на Сик, и той е там, легнал до него. И двамата го ударихме: Колин първи, аз веднага след това. Прегазвам го, усещам... Ударът под колелата.“
Роси успява да остане на мотора и се прибира в бокса. Там го посрещат с думите: „Казва: „Каската му отлетя...“
Псувам, затварям очи и се кълна, защото каската си е каска и ако каишката се скъса, това означава, че ударът е бил опустошителен.“ Когато вижда записите от катастрофата, го обзема отчаяние. „Чувствам се отговорен за случилото се. Тежест, която всяка препратка към случайността на динамиката едва може да сдържи. Мисля за Марко...Спомням си тишината.“ Въпросите без отговор Бащата на Марко, Паоло Симончели, е сред първите, които достигат до сина си след катастрофата. „В офиса седнахме на пода. Изпушихме цигара, после още една, веднага. Плакахме. Чувствах се напълно съсипан, не знаех какво да кажа, какво да правя, сякаш ме бяха ударили в главата. Замаяни. Стояхме там, мълчаливи, около час, може би повече.“
След трагедията Роси започва да превърта случилото се отново и отново. Можел ли е да реагира по-бързо? Имало ли е начин да избегне удара? „Какво можех да направя? Превъртях сцената, цялата динамика. Можех ли да разбера какво щеше да се случи? Можех ли да бъда по-внимателен? Да се отдалеча по-далеч? Нали така, да избегна удара? Отговорът е „не“, казано сега, казано известно време след инцидента. Но в онези дни непосредствено след смъртта на Сик, дори нямах един-единствен отговор.“ Защо не се отказва?
След завръщането си от Малайзия Роси е посрещнат от журналисти на летището. Въпросът е дали след трагедията ще прекрати кариерата си. Той е на 32 години, но дори не обмисля подобен вариант. Доктора си спомня и за времето, прекарано със семейството на Симончели, за съвместните тренировки и за майка му Росела, която ги посрещала с домашна лазаня. „Бяхме заедно, прекарахме бдението заедно. Малка група приятели, с намерението да бъдем утеха; да облекчим малко товара, защото самото писане на тези думи тук ме кара да осъзная колко безсмислени са те... Да облекчат какво...?“
Попитан дали все пак е обмислял оттегляне, Роси е категоричен: „Не, не мислех така. Дори не мислех така по онова време. Всичко, абсолютно всичко, по начина, по който се беше случило, беше част от играта. Марко го знаеше и винаги е харесвал състезанията. Аз винаги съм го знаел и винаги съм харесвал състезанията.“
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
