Няма да ви казвам, че те са пример за отбор, нито, че винаги съм вярвала в тях. Часове след като националите по волейбол отпаднаха от битката за квота за олимпийските игри в Токио, чувството не е опустошаващо или болезнено.
Ако премахнем с вълшебна пръчка сладката еуфория от трите победи в групата, всичко е доста… логично. Особено за отбора, в който не властва никаква логика!
Истината е, че тези момчета показаха жадуваната „лъвска“ игра. И ни върнаха няколко години назад, когато залите бяха пълни, а очакванията големи. В последните 20 години националният отбор по волейбол има такива моменти – когато всичко изглежда перфектно, а момчетата на игрището – непобедими.
Сега си представете една крива в координатна система – нещо, което може би сте забравили от училище. Тя винаги има връх, но и подножие. В координатната система на световния волейбол, нашата права прави големи скокове и големи спадове. При това те могат да се случат в рамките на 3 месеца и половина. В края на септември 2019 г. националите бяха 11-и в Европа – най-лошото им класиране на първенство на Стария континент от 14 години насам.
Днес те са герои! Играха мъжки, няма спор. Играха така, както всички искахме да ги виждаме – с желание и хъс. И нямаха нищо общо с онези, които загубиха от Словения на Евроволей.
По тази крива се движат и очакванията, и емоциите на публиката. За 3 дни България отново беше волейболна страна, след като седмици преди това у нас властваше фразата „Всички ще ни бият!“.
Всъщност, в Берлин момчетата играха така, все едно бяха отишли да опровергаят точно това. Играха като за последно. И е доста вероятно голяма част от тях да са помахали за сбогом на олимпийските игри. Не само Теодор Салпаров и Виктор Йосифов, за които си знаехме.
Следващият шанс на България да играе на най-големия спортен форум в света е през 2024 г. в Париж. Тогава Тодор Скримов, Цветан Соколов и Светослав Гоцев ще бъдат на по 35 години, а Теодор Тодоров - на 36. И най-вероятно също ще мечтаят с вече измъчените си от тренировки и мачове тела за Игрите. Но само при положение, че не са преживяли някоя тежка контузия. Основата на отбора ще се гради върху Николай Пенчев, брат му Розалин и Георги Сеганов, които ще прехвърлят 30-те.
Надеждите ще падат върху Мартин Атанасов, Алекс Грозданов и Велизар Чернокожев. От тук нататък от тях зависи дали ще гледат квалификациите от игралното поле или по телевизията.
Има ли България място на олимпийски игри в момента?
Може ли отговорът на този въпрос да е „Да!“ или „Не!“?
Истината е, че българският тим не може да се оплаква от липсата на шанс. Той получи два такива и не се възползва. Ако в Берлин отпаднахме на полуфинал, то нека си припомним квалификацията във Варна, когато две точки не ни стигнаха срещу Бразилия.
Трябва ли, за сметка на силни европейски отбори (не само България, а и шампионът на Стария континент Сърбия, Словения, Германия или Франция) да участват тимове, които ще пътуват до Токио, само за да бъдат боксова круша на обичайните заподозрени? Може да не е честно за нас, но това са правилата на играта.
Фактът е, че България отново няма да е на олимпийски игри. А времето за настоящите звезди продължава да тече необратимо!
Ако се питате къде е ключът? Може би в онова постоянство, което винаги търсим в последните години. Може би в онази шампионска психика, която винаги била напускала залата в най-важните моменти. А може би ключ няма. И всичко се отваря с „Абра-кадабра“, но ние все не успяваме да го кажем правилно и в точното време.
А ако питате къде е бъдещето, ще ви отговоря по-категорично – в столичната зала „Христо Ботев“. Днес (10 януари) там играе националният отбор до 18 години и се опитва да се класира за европейско първенство.
Не е лошо да ги посетите, ако искате да подхраните събудената еуфория!
