live

bTV Репортерите: Да говориш със сърцето. История за футбол и знаци

Животът на хората без слух през призмата на спорта

В България има над 100 000 глухи хора. Те не чуват шума на колите, плача на децата, скандиранията на феновете по стадионите. Но не са различни. Често не ги забелязваме, но те са същите като нас – със свои чувства, копнежи, хобита. Излизат навън, имат семейства, спортуват. Гледат и телевизия. Когато ние им го осигурим.

В една история за живота на глухите през перспективата на спорта, ви представяме Цветомир, семейството му и националния отбор по футзал на България за глухи, който също е 4-и в света. 

"От малък нищо не чувам. Аз съм абсолютно глух. Виждам, че чуващите реагират на секундата, но аз не знам какво е това. Аз живея в тишина.", споделя Цветомир Пенев.

Той е роден в Севлиево, загубил е слуха си като бебе. На 6 години пристига в училището за глухи деца в София, където прекарва времето си до 10-и клас.  

Снимка: bTV

"Когато брат ми дойде да живее тук, в София, аз напуснах пансиона и отидох да живея при него. Най-трудният момент в живота ми беше, когато загубих брат си. Той беше по-голям от мен и беше чуващ. Самоуби се, когато беше само на 24 години. С него бяхме много близки. Постоянно бяхме заедно. Аз много си споделях с него."

"В началото бях много объркан и тъжен. Много черни мисли минаваха през съзнанието ми. Постепенно, с помощта на съпругата ми, семейството и спорта, успях да преодолея всичко това и да започна да мисля позитивно. Трябваше да продължа напред в живота. Моята съпруга винаги ми казваше да не забравям брат си, но и че вече имам нов път, ново семейство. Имам и спорта, който обичам."

"От съвсем малък имах желание да се занимавам с футбол. Започнах да тренирам още в училище. Там учениците винаги ме викаха да играя футбол с тях. Реших да опитам и се почувствах прекрасно. Разбрах, че това винаги е било моя мечта и до днес не спирам да тренирам."

За хора като Цветомир националният отбор по футзал за глухи е шанс да бъдат пълноценни и да покажат любовта си към спорта. Като всички нас. Треньори на националния отбор са братята Пламен и Христо Петкови, които са бивши професионални футболисти в "Локомотив" Горна Оряховица и също имат частично увреждане на слуха.

"От 6 години с брат ми сме треньори на националния отбор по футзал за хора с увреден слух. А като футболисти започнахме да играем в този отбор през 2004-а година", споделят братята.

Снимка: bTV

"Връщам се много назад във времето, най-вероятно 2002 г., когато сме футболисти в "Локомотив" Горна Оряховица. Един треньор по борба от Горна Оряховица, Стойчо Христов, разбра, че имаме частично увреждане на слуха и ни покани на един турнир в Стара Загора, който беше изцяло от отбори, които са с увреден слух. От него тръгва цялата тази наша приказка като футболисти и като треньори на националния отбор на България за хора с увреден слух", добавят те.

"Когато ни се обадиха от София, нямахме много голямо желание да се местим в София и да играем там. Стойчо Христов се опита да ни покаже правия път. Ние бяхме едва на 20-21 години, още мозъкът ни не се беше развил като на мъже, все още мислехме по хлапешкия начин."

"До този момент имахме контакти само с чуващи хора, с нормални хора, които чуват. Не казвам, че с увреден слух са обраното, но просто за нас беше странно да попаднем от такава компания в такава сфера при такива хора с увреден слух. Но когато се запознахме с тези хора, с тези момчета и треньори, просто ние не искахме да се връщаме в Горна Оряховица. Ние не знаехме, че има такива сърдечни хора. Такова уважение, такова отношение, винаги са готови да те послушат, да ти помогнат - труден, лесен, лош момент - те са винаги до теб и са готови на всичко за теб. Това нещо не сме го виждали никъде, освен тук. Даже не сме си го и мечтали.", допълва Христо Петков. 

"Чуващите си говорят. Ние също си говорим, но използваме вместо гласа - ръцете си. Използваме жестов език и имаме преводачи. Вместо съдийска свирка – има флаг. Чрез зрението си ние постоянно се следим един друг. Това е много уморително. Когато треньорът на чуващ отбор казва нещо или викне, на тях им е по-лесно да реагират. А ние единствено разчитаме на зрението и интуицията си.", обяснява Цветомир.

"Чуващите ни превъзхождат с това, че могат да си подават всички сигнали с глас. Ние също следим играта, но използваме за това единствено очите си. По този начин може да пропуснем и да не видим, ако треньорът ни маха с ръка или ни дава някакъв знак. Затова ние многократно повтаряме и отиграваме различни ситуации по време на тренировки и стъпка по стъпка се усъвършенстваме. Всичко това ние предварително сме си го подготвили като план - кой къде ще бъде.", уточнява още той.

"Когато аз се движа по тъчлинията, те са научени да наблюдават какво се случва. Когато видят, че аз ръкопляскам, тяхното настроение, самочувствие се отваря още повече. С комуникацията нямаме проблеми. Да ви кажа малко или много те научиха нашия език. Когато започнем да обясняваме нещо, в момента, в който стигнем до преводача, момчетата казват – всичко ни е ясно. Те разбират ние какво искаме, ние много добре знаем те какво могат.", споделя треньорът Пламен Петков.

Снимка: bTV

"Повечето хора, които сме срещали, ни казват, че ние не знаем жестове, не знаем мимики, комуникацията ни не може да е стабилна, но с времето сме ги разубеждавали, че комуникацията е абсолютно реална, абсолютно истинска. Всички ние, в този отбор, си го знаем.", добавя брат му Христо.

"Тези момчета – не знам дали е от слуха или нещо друго – тези момчета много добре умеят да се себераздават. Дават цялото си желание за игра."

"Всичко идва от колектива и желанието. И разбира се – подкрепата. Както знаем, във футбола и не само във футбола, а във всички спортове - има ли подкрепа, има успехи, което е същото и в живота. Ако имаш семейство, трябва да го подкрепяш. Ако няма подкрепа, се създават малки или големи конфликти. Това е цялата идея.", категоричен е треньорът.

Снимка: bTV

"Бяхме много малки. Аз съм го виждала много пъти в компания, но не съм била влюбена в него. По-скоро го приемах като приятел от компанията. В един момент започнахме да се виждаме всеки ден и тогава вече и при мен се появи любовта.", разказва любимата жена на Цветомир - Ива.

"Срещал съм се с други момичета, но в момента, в който видях Ивчето я харесах искрено - от сърце. Харесах как изглежда – беше прекрасна. Влюбих се от пръв поглед.", разкрива Цветомир.

"Той ме ухажва 8 години. Живеем заедно от 5. Оженихме се преди 2. Имахме красива сватба и миналата година се роди синът ни – Лео.", добавя Ива.

Снимка: bTV

"Лео ни кара да се чувстваме много щастливи. Усмивката му е като лек за мен. Радостта, която ми дава, е безценна. Ще направя всичко за него и съпругата ми, защото те са моето семейство.", продължава Цветомир, а жена му е категорична: "Аз искам той да научи задължително и двата езика. Както говоримия, тъй като ще има чуващи приятели и ще ходи на училище, така и жестовия, защото за нас ще е по-лесно да общуваме на жестов език. Моят мъж много трудно използва говоримия, затова е добре Лео да знае и жестов. За мен е по-лесно, аз мога да общувам и с чуващи, и с глухи хора, но за мен е много важно да общува с баща си и затова той трябва да владее и двата.".

На 13 март България обявява извънредно положение заради покачващия се брой заразени с коронавирус в световен мащаб.

С цел информацията да достигне до всички социални групи, включително и хората със слухови проблеми, за първи път и трите национални телевизии въвеждат жестомимичен превод по време на централните си емисии новини. Превод има и на спортните новини.

Снимка: bTV

Цветомир споделя, че без превод не разбира нищо и му е скучно, а гледането на телевизия е все едно да гледа паметник.

"Цветомир след работа се прибира към 18:00-18:30 ч. Аз предварително съм направила вечерята, защото знам, че в 19 ч. ще има новини с превод. Не искам да се разсейвам с друго, а само да гледам новините. Има един малък проблем - той се казва Лео, който си иска своето. Тогава гледам с половин око. Цветомир разбира повече от спорта, на мен пък са ми интересни новините и когато са с жестов превод, можем да ги разбираме и да ги обсъждаме."

"Когато няма превод – не знам как точно да ви го обясня, но ние не разбираме какво се случва по телевизията. Гледаме само някакви картинки. Обикновено звъним на майка ми чрез видео разговор. Тя или пише, или с мимики ни обяснява какво казват в спорта или новините. От месец март, когато започна жестовият превод, вече е нещо различно. Душата ни се отпусна, защото няма нужда да търсим и да молим някого да ни разказва какво се случва." споделя с усмивка Ива Пенева.

"Разбира се, че и ние се караме. Това е нормално. Както вие чуващите се карате, така и ние глухите се караме. Знам, че чуващите хора се карат като си повишават тон и имат грубо отношение в думите, които си разменят. При нас глухите това се изразява чрез мимиките на лицето и жестовете, които използваме. Само като го видя как е събрал веждите, ми става ясно, че е ядосан, каква е емоцията, която го е обзела в момента и че предстои скандал. Понякога и аз се ядосвам, това е нормално.", продължава тя.

Снимка: bTV

"Искам да я виждам усмихната. Когато я прегърна и целуна, тя ми се усмихва и всичко се оправя.", добавя Цветомир.