Тя е супер атлет, мотивационен лектор и какво ли още не. След участие на пет олимпийски игри, чаровната Ивет Лалова е готова за нова писта. Спринтьорката с изключително лично постижение на 100 метра - 10,77 секунди - дава откровено интервю пред Петя Дикова.
"В спорта има едно остаряло разбиране, че след последната олимпиада атлетът престава да бъде това, което е. В края на ноември ще направя първия си мастерклас, отворен към всички хора. Там ще споделя какво е за мен успехът, как да стигнем до него, как да преследваме мечтите си, как да не се отказваме", разкрива Ивет.
"Да се появиш на жужащ от вибрации и енергия 80-хиляден стадион и да изпишат името България - това е прекрасно усещане и бих платила каквато и да е цена, за да го изживявам отново и отново."
Тя започва серия от майсторски класове у нас, първият от които ще е на 25 ноември в Интерпред в София и е озаглавен "Всички възможни победи".
В него Ивет ще разкаже за наученото на пистата, като ще го превърне в история, целяща да вдъхне сили и увереност за постигането на личните цели на всеки от присъстващите.
"Искам да споделя какво е успехът, как да преследваме мечтите си, как да не се отказваме, как всеки може да стигне до своя медал. Искам да дам това, което съм събирала толкова много години", откровена е спринтьорката.
Казва, че за нея 10.77 секунди са един миг. "Миг, в който трябва да си свръхчовек, да си уверен, да извадиш най-доброто в този миг, защото той няма да се върне повече. Един ден се събуждаш в олимпийското село, в олимпийското легло и си казваш: "Днес аз имам шанс да стана олимпийски шампион". Това е богатство. Това е огромен шанс.
Цената? Цената е висока. Няма да те лъжа, Петя, бих я платила отново. Бих направила всичко по същия начин", откровена е Ивет.
На 14 юни 2005. по време на загрявката за турнира "Акрополис" на олимпийския стадион с пълна сила Ивет помита един от бегачите на 800 метра. Вместо обаче да падне върху него, тя се опитва да спре. Шпайкът остава забит, а камшичният удар на тренираните мускули троши фемуралната кост на крака.
"Да се науча да ходя отново е най-големият урок, който получих. Клише е, но оценяваме нещо, когато го загубим. Бях на 21. Имах онази младежка наивност и лека глупост да си мисля, че нещата ще се случат много леко. И това ми помогна. Преди травмата си мислех, че съм богоизбрана, че пътят е предначертан и че ми предстоят само хубави неща.
Никога не съм се обръщала назад. Дали нямаше да направя световен рекорд? Бях близко до европейски и това беше м плановете ми в онзи сезон...
