От ужасния момент, в който олимпийският шампион по фигурно пързаляне Роман Костомаров беше хоспитализиран в Комунарка със страшна пневмония, измина почти година. Той беше в кома в продължение на седмици, след което претърпя няколко ампутации на ръцете и краката. Въпреки това Роман постави протези и възобнови тренировките. Той вече излезе на леда с кънки, а на 17 декември ще участва в шоуто на Иля Авербух.
Костомаров не се притеснява да говори и да разкрива ужасяващи подробности. В предаването "Ексклузивно" на руския Първи канал шампионът беше изключително откровен в своята изповед. Сподели как се съгласил на ампутациите и как е разбрал, че има по-страшно и от смъртта.
"Имаше ли момент, в който почти съжалявах, че съм спасен? Да, това наистина се случи. Струва ми се, че такова чувство може да сполети всеки човек, който загуби крайниците си. Освен това аз съм спортист, фигурист. Не разбирах защо се е стигнало дотук.
Всичко беше толкова лесно, докато бях в пълно безсъзнание. Не почувствах болка до момента, в който ми съобщиха, че ръцете и краката ми трябва да бъдат ампутирани. Дотогава бях в кома. Чувствах се спокоен, нищо не разбрах. Вероятно е било трудно за близките ми, но не и за мен. Когато се събудих обаче, изпитах целия ужас. Трябваше да взема решение за операцията. Това беше мое решение - дали да ампутират крака ми. Плаках горчиво, но казах да.
Не знам какво щеше да се промени, ако бях казал не. Вероятно нямаше да ме оперират и да се развие гангрена. Да, имаше риск за живота ми. Просто се чудя какво щеше да стане. Биха ли ме оставили просто да умра? Или щяха да ми сложат упойка и да ми направят операцията? Чух, че известната певица Юлия Началова е починала по този начин.
Казах да. Бях на лекарства, а трябваше да взимам такива решения. Казах да и след известно време, разбира се, много съжалявах.
Дори в болницата ми беше трудно да приема, че съм загубил това, което съм ценял през целия си живот. Говоря за независимост. Да бъда независим човек. Никога не съм искал да завися от никого. Това беше много трудно за приемане. Изключително съм благодарен на съпругата си, която обичам и която беше с мен през цялото време, а сега ми помага за всичко, гледа ме и ме храни. Целият ми живот е благодарение на нея. Тя роди дете на 46 години.
Дали все още имам страхове? Разбрах, че смъртта не е страшна. Винаги съм се страхувал, винаги съм се пазил. Въпреки че съм екстремен човек - скачах от мостове с бънджи, карах бързо мотори. Но винаги ме беше страх да не падна, да не счупя крак или ръка, защото имах работа - фигурно пързаляне. Подсъзнателно се грижех за себе си. Там, където можех да вдигна 320 километра в час, карах с 300 (смее се). Почти на самия максимум.
