Продължаваме с втората част на интервюто, което най-добрият български тенисист - Григор Димитров, даде за предаването "Преди обед" по bTV. В него Гришо разказа спомени от детството си, сподели и за жертвите, които семейството му е направило, за да потръгне неговата кариера. Гришо заяви, че от дете е искал да стане тенисист и никога не се е съмнявал в успеха.
„Споделям често със семейството си за желанието си да се прибера вкъщи, в България, да се разходя из природата. Има толкова места, на които не съм бил, искам да отида, да разбера повече за страната и да прекарам повече време със семейството си. За момента обаче няма никакъв шанс – това е пътят, по който съм поел и ще продължа до края.
„Разбира се, едно от нещата, които повтарям до ден днешен е, че се гордея, че съм българин, че идвам от България, специално от Хасково – от такъв малък град. Винаги съм се гордял с това и съм искал всеки да знае.“
Григор разказа за детството си в родния град - Хасково:
„Може би когато ставахме рано с баща ми към 6:00 – 6:30, за да тренираме в зала, в която имаше счупени прозорци. Беше 6-7 градуса, трябваше да играя с ръкавици. Кенана. До ден днешен си спомням всеки един крос, всяка една пътека, през която съм тичал. Зоологическия кът…“
А ако не се занимаваше с тенис?
„Аз съм любител на спортовете. Всеки спорт ми харесва – от състезание на коли до тичане на маратон. Като бях малък си спомням как един от приятелите ме беше попитал „Защо продължаващ да играеше тенис?“, отговорих „Защото ми харесва“. И когато ми задават този въпрос „Ако не беше тенисист, какъв щеше да станеш?“ не мога да отговоря – в главата ми беше само едно нещо: да стана тенисист и да играя добре тенис. И никога не съм си мислел, че няма да успея – може би това е един от най-големите ми плюсове.“
„Когато бях малък, баща ми беше просто като герой. Нямаше нещо, което да остане без решение. Само те знаят през какво са минали, но самият факт, че баща ми трябваше да пътува постоянно, да се жертва и да стои гладен, само за да съм нахранен, да съм добре и да тренирам… Имало е и такива случаи. Не съм забравил всички тези неща и никога няма да ги забравя. Майка ми да стои сама месеци наред, да се чуваме веднъж на месец, тъй като не разполагахме с такива възможности да се видим… Всички тези неща може би само ние като семейство можем да ги оценим. Помня например как двамата ми дядовци отделиха пари от пенсиите си, за да си купя билет. Беше за Франция – отидох и спечелих турнира.“
„Аз съм прекалено сантиментален човек, не мога да забравя тези моменти. Особено в началото на годината, когато дядо ми почина – тогава разбрах какво е да загубиш толкова близък човек. Много спомени се върнаха обратно.“
Димитров напуска България рано. Заминава за САЩ на 12 години, след това и за Барселона. Разполага с ограничени средства и е само, но това не се оказва пречка.
„Аз го исках прекалено много. Винаги съм имал това желание да се развивам. Никога не съм си мислил „Виж къде живея“ или „Нямам нищо“. Винаги съм бил щастливо дете. Всичко това идва от родителите ми, така са ме възпитали. Винаги майка ми се опитва да ме провокира и аз се опитвам да направя нещо по-добро.“
„Няма да забравя една история. Бях малък, но помня. С нея бяхме на един светофар до дом в Хасково. Зад себе си чух „Бихте ли ми помогнали“, обърнах се и видях деца, сирачета, които си подават ръцете през оградата. Завъртях се и започнах да плача. Майка ми ми зададе въпроса „Защо плачеш?“. Отговорих, че искам да им помогна. Никога няма да забравя как тя се спря до мен, клекна и каза „Добре, ако искаш да помогнеш – играй. Стани нещо, направи нещо, играй.“ Както винаги казвам – тенисът е една платформа за мен. Също е и цел, нещо, което винаги съм искал, но не трябва да се забравят другите неща.“
„Помня как във вечерта преди да започне турнира влязох да тренирам, тренирах пет минути, излязох от корта и исках да си тръгна, не исках въобще да участвам. Бях ядосан, не се чувствах добре, не играех въобще добре. Бях изморен и нямах много време да се адаптирам към настилката. Пристигнах от Фючърси, на които участвах в Испания. Просто не знаех как да събера себе си, за да изиграя един добър мач. Знаех, че с всеки следващ мач влизаш в ритъм и така нататък.
Същата вечер майка ми и баща ми бяха там, казаха ми някои неща… Георги Стоименов беше там също, треньорът ми…. „Просто излез и играй“. Няма да забравя – играех първия мач на 15-и или 16-и корт. Първия сет другият водеше с 6-5 и имаше сетбол. Някак успях да спася този момент, спечелих сета и оттам нататък беше само и само направо.“
