Четвърта световна титла, нови рекорди и още един повод да се запитаме: има ли лимит?
В щангите има много характер. Много е важно какъв човек си. И това се показва на подиума.
За Карлос Насар характерът никога не е бил просто качество. Той е оръжието, с което преодолява болката, съмненията и всички препятствия по пътя към върха. За пореден път българският щангист доказа, че граници за него сякаш не съществуват. Четвърта световна титла, нови рекорди и още един повод да се запитаме: има ли лимит за Карлос Насар?
Историята на неговата световна доминация започва през 2021 г. в Ташкент, където печели първата си световна титла. Три години по-късно, в Манама, идва второто злато – началото на една впечатляваща шампионска поредица. През 2025 г. във Фьорде Насар вече е трикратен световен шампион. А през 2026 г. в китайския град Нинбо покорява върха за четвърти път.
Пътят към поредния триумф обаче далеч не е лесен. На 15 октомври, точно 20 дни преди световното първенство в Китай, Карлос заминава за шампионата с увереността на човек, който знае какво може да постигне. Зад тази увереност се крият тежки изпитания – бактериална и вирусна инфекция, последвани от контузия.
„Имах бактериална инфекция, с която се борих около 10 дни. След това имах вирусна инфекция. Впоследствие получих контузия. Имах скъсана фасция на крака, кръвоизлив и спукана вена. Беше болезнено, но сега съм здрав като бик“, разказва Насар.
И докато мнозина биха приели подобни обстоятелства като причина за отстъпление, той гледа на предизвикателството по друг начин:
„Аз съм доказал, че съм върховният хищник във вдигането на тежести. По-скоро те да мислят каква е конкуренцията, не аз.“
За световното първенство в Китай олимпийският шампион избира различна стратегия. Не участва в нито едно състезание преди шампионата и запазва в тайна реалните си възможности. Броени часове преди излизането на подиума демонстрира фантастична форма – 180 кг в изхвърлянето, само килограм под световния стандарт.
На 4 октомври в Нинбо идва моментът, в който Насар отново трябва да докаже своята световна доминация.
„Аз като дете в първи клас съм влязъл с българския химн и не отивам за нищо по-малко от българския химн“, категоричен е той.
За четвърти път, в четвърта различна категория, Карлос Насар се превръща в краля на тежката атлетика. В изхвърлянето прави три успешни опита и поставя нов световен рекорд. След почивката идва ред на второто движение – изтласкването, в което демонстрира още по-категорично превъзходство. За първи път на официално състезание той успява да изтласка 230 кг – личен рекорд и поредното доказателство за изключителните му възможности.
Четвъртата световна титла вече е факт. Но за Насар тя е много повече от поредния златен медал. Тя е отговор към всички, които през последните месеци предричаха края на неговата доминация.
След състезанието предстои изтощително 15-часово пътуване към България. Екип на bTV посреща четирикратния световен шампион още в Турция. Умората е голяма, но радостта от успеха надделява.
„Изморени сме, обаче пък ни държи адреналинът и радостта“, споделя Карлос.
Той не крие и мотивацията си да докаже, че критиците му грешат:
„От 5 месеца насам не спираха да качват видеа как аз съм приключил, вече са ме победили. Реших да им покажа, че нещата не стоят точно така. Исках да покажа с моето действие, че това са моите шаранчета.“
За него най-голямата сила не е само физическата подготовка, а принадлежността към България.
„Голямата разлика е от българския дух. Ние имаме нещо, което никой не може да ни вземе. Това ни е държало през всичките години.“
На родна земя Карлос се завръща така, както мечтае – като победител. С лавров венец и заслужено признание, той е посрещнат с почести от гранична полиция, а феновете го аплодират не само за успеха, но и за примера, който дава.
Зад четвъртата световна титла стои и една друга реалност – тежката финансова криза в българските щанги. Докато Насар продължава да печели световни отличия, неговите съотборници от националния отбор са принудени да се подготвят без лагери, нормално възстановяване и редовно заплащане. Въпреки трудностите, той отказва да обърне гръб на България.
Оферти да представя други държави не липсват. Сред тях е и изкушаващото предложение от Бахрейн, което би му осигурило живот като на шейх. Но за Карлос материалното никога не е било достатъчна причина да се откаже от корените си.
„За какво ми е живот като на шейх? Продължавам да казвам „Не!“
На въпроса докога ще отказва подобни предложения, отговорът му е категоричен:
„Докогато не се оправи нашата федерация. Дори и да не се оправи никога, отново ще казвам „Не!“ Не мога да предам така лесно. А и българин ме е научил да вдигам и 2 килограма. Най-малкото заради него, да остана тук, в България. Мен са ме създали тук като личност.“
Този човек е неговият личен треньор Илиян Илиев – откривателят, който стои в основата на пътя му към големия спорт. Загубата му оставя дълбока следа в живота на Карлос.
„Последният път, когато наистина плаках със сълзи, е на погребението на личния ми треньор – Илиян Илиев. Не помня други случаи, в които съм плакал“, признава щангистът.
Смъртта на Илиян Илиев се превръща в повратна точка. Това е моментът, в който младият спортист трябва да поеме сам отговорността за бъдещето си.
„Това беше крачката, в която трябваше да се превърна в мъж. Тогава трябваше да поема своите отговорности, ако исках да продължа напред.“
Въпреки загубата, връзката между двамата остава жива.
„Той няма заместител, но винаги ще бъде част от моя живот и ще го споменавам с добро и никога няма да го забравя.“
И след четвъртата си световна титла Карлос отново намира начин да почете човека, който му е помогнал да стигне дотук.
„Победата си я посвещавам на цяла България. Те са хората, които ми помагат и ме подкрепят. И също на моя треньор – Илиян Илиев, който вече не е сред нас. Не искам да се забравя името му – Илиян Илиев.“
Когато го питат как е успял да преодолее всичко по пътя си, отговорът му е прост: характер и воля.
В основата на неговата история стои и семейството. Майка му Поля е сред най-големите му опори. Но зад световните рекорди и медалите остава и нещо, което публиката рядко вижда – неуморният труд, стотиците часове тренировки и огромното физическо и психическо натоварване.
„Един обикновен човек да вдига около 400 тона за целия си живот. По 20 тона на тренировка. Ние тренираме 6 дни в седмицата. Минаваме ги“, разказва Насар.
Той знае добре каква цена плаща един спортист за успеха:
„Затова вдигането на тежести е толкова велик спорт. Това нещо изморява психиката ти, изморява нервната ти система. Вечер, когато се прибереш, не можеш да си кажеш името. Толкова е трудно.“
Само на 22 години Карлос Насар вече е олимпийски шампион, четирикратен световен и четирикратен европейски шампион. С четвъртата си световна титла той се нарежда сред най-успешните български щангисти. Пред него в тази класация остава Янко Русев с пет световни триумфа.
Въпреки огромните успехи Насар продължава да вярва, че най-голямата сила е отвъд физическите възможности.
„Винаги съм знаел, че Бог има съвършен план за мен, който няма кой да промени.“
А мечтата му е още по-голяма – да стане единственият щангист с четири златни олимпийски медала.
Карлос Насар отново преподава своя урок – да не се предаваш дори когато логиката ти крещи да свалиш щангата. Да продължиш напред, когато болката, съмненията и обстоятелствата са срещу теб.
Защото понякога най-големите победи не идват просто с талант. Идват с характер, вяра и инат.
Карлос Насар – човекът, който скача там, където другите лазят.
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
