„Дени, вярвам, бабо в теб! Всички сили трябва да покажеш какво можеш. Ти си талантлив, ти умееш!“
Зад всеки голям спортен успех има хора, които остават извън светлините. Не са на терена, но преживяват всяка точка. Не държат медала, но плачат, когато бъде спечелен.
За волейболния ни национал Денислав Бърдаров това са неговите родители Славчо и Ваня и баба му Илонка.
За Славчо Бърдаров е трудно да опише с думи какво чувства, когато гледа сина си с екипа на националния отбор. „Това е едно хубаво чувство, което трудно се описва с думи. Всеки един - родител, близък, роднина, изживяват тези моменти на един дъх.“
Зад тази радост обаче стоят години труд. И нито една пропусната тренировка.
„Не помня някога да е прескочил тренировка, няма такова нещо. Да каже - уморен съм, няма да ходя да тренирам. И съм сигурен, че тренира по план.“
Миналата година семейството вижда и другата страна на спорта. Денислав не е част от отбора за световното първенство във Филипините и за близките му това е тежък момент.
„Бъдете сигурни, че много трудно ги изживя тези моменти, когато един ден, преди да заминат разбра, че няма да е част от отбора. За всеки един състезател и родител това нещо е много тежко.“
Майка му Ваня не пропуска мач. А когато е в залата, емоцията трудно може да бъде скрита. „Не пропускам мач. Емоцията е огромна. Когато бях в залата, особено на последния мач с Полша, когато залата изригна с тези момчета.... Това беше невероятна емоция: да видиш как 13 000 човека стават на крака в един глас. Донесоха ни невероятната радост. Около себе си, когато се огледах, всички плачеха. Също и аз. Сълзите потекоха, защото това наистина е огромен успех.“
Тя помни и трудните моменти. На 17 години Денислав чупи пателарната кост. Следва тежка година. „Не беше сигурен дали ще продължи. Една година ходихме по мъките, защото не спираше.“
„Не се занимаваше с нищо друго. Ставаше сутринта, излизаше от къщата ни в София и по стълбите правеше упражнения, непрекъснато, упорито. Каза: „Аз ще продължа да тренирам!“
Майка му преживява всичко това заедно с него.
„Не беше никак лесно, когато разбрахме, че няма да играе на световното. Аз сама плаках цяла нощ. Почти бяхме сигурни, че ще замине. Случват се в спорта тези неща. Това мисля, че се дава като изпитание.“
„Затвори се два дни, съпреживя си го, защото достатъчно е силен като характер. И каза: „Аз отивам в Турция и ще покажа каквото мога!“
На врата му виси кръстче. А у дома има още един човек, който преживява всеки мач до последната точка.
Баба му Илонка гледа от вкъщи. „Емоциите са силни - викам, крещя. И се радвам, много съм щастлива.“
За нея Денислав винаги е бил едно и също момче. „Едно скромно, възпитано дете. Винаги е усмихнат.“
И докато той е в залата, баба му се грижи за най-важното след тренировките - храната. „Ходеше на тренировки, аз се грижех за храната вкъщи. Излизаше от залата и веднага: „Бабо, слагай масата! Мусаката е готова!“
„Една тава мусака до вечерта, една-две, ако оставаха за другия внук, 1-2 парчета (смее се). Ядеше, да е жив и здрав! Той е голям и силен!“
А ако трябва да избере с какво ще го посрещне след европейското, отговорът е ясен. "Може би ще му направя една тава мусака, любимото му. Ще го посрещна с голяма радост, с гордост! Много се гордея с тях!“
Менюто е готово - мусака, салата, таратор. А ако няма таратор - телешко варено.
А преди следващия мач баба му има само едно послание:
„Дени, вярвам, бабо в теб! Всички сили трябва да покажеш какво можеш. Ти си талантлив, ти умееш!“
