„Много се надявам вие и вашите зрители, ако знаят човек, който им е разказвал история за момче, което е катастрофирало на 20 километра от София, на магистрала Хемус – ако могат да се свържат с него… много искам да го видя...”.
Здравей, спасителю,
Как си? Къде си?
Помниш ли онзи 4 февруари? Онази неделна сутрин през 2018-а? Пътуваше по магистрала Хемус към София, а може и към някой друг град или държава. Пътят беше спокоен, а ти вече приближаваше – на около двайсетина километра от столицата.
Помниш, знам.
Ден като ден.
Секунди по-късно нищо няма да бъде същото – нито за теб, нито за онова непознато момче, чийто крак няма да успееш да спасиш, но ще спасиш живота му.
На 4 февруари 2018-а, ти, човече не се подвоумяваш. Не се колебаеш да се втурнеш към преобърнатата и смачкана кола, разрязана от мантинелата. Знаеш, че освен обърнатата кола, животът на онзи, който е вътре - също ще се преобърне.
Без да знаеш кой е вътре, без да те интересува - правиш онова, което е твой дълг не само на доблестен български лекар, но и на човек!
А, вътре се оказва един живот на 25. Живот в разгара на силите си.
„Аз съм Персиян Еленков. Съвсем обикновено момче, което обича да спортува. Името ми ми носи късмет и винаги успявам да се откроя.“
Ангел хранител. Ти вярваш ли, че имаш, спасителю? Не знам дали и Персиян е вярвал преди. Знам обаче, че след онзи 4 февруари, когато пътува от родния Ботевград към София, днес той не само вярва, а знае, че го има, знае, че те има – теб!
„Пътувах по магистралата със съвсем нормална скорост, но в един момент изгубих контрол над колата. Излетя, преобърна се и в един момент аз просто се събудих, бях надолу с главата и кракът ми го нямаше… Бях в съзнание през цялото време. Имаше един човек, само един човек, който ми се притече на помощ. Човек, който все още се опитвам да открия, защото нито знам името му, нито си спомням как изглежда. Всеки път, когато наближи тази дата си спомням, че има човек, който ми помогна много, защото се оказа и доктор, оказах се голям късметлия, много ми помогна със сигурност и дължа живота си на него. Това, че не знам как изглежда, че не помня името му... ме тормози.”
Знаеш ли, спасителю, понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Персиян Еленков започва втория си живот на 25-годишна възраст.
„Истината е, че животът ми се промени към по-добро, дори харесвам живота си повече.”, споделя с усмивка.
136 дни след катастрофата, Персиян заедно с протезата си „прохождат” отново. На 20 юни, навръх рождения ден на майка му – той ѝ подарява най-хубавия подарък. А, ти спасителю, си част от този подарък, защото благодарение и на теб, синът ѝ е жив. Знаеш ли и друго, според модела на един от най-успешните психиатри в историята – Елизабет Кюблер Рос, човек сполетян от голямо нещастие, трябва да премине през няколко фази. Трябва да приеме неизбежното: отрицание, гняв, спазаряване, депресия и най-накрая приемане. Докато разговарям с Персиян, имам усещането, че голяма част от тях, той ги е прескочил. Може би просто добре успява да прикрие най-трудните периоди след инцидента. Знам обаче, че днес дори, когато му се иска да обвини живота, дори в моментите, в които иска момчето от миналото, по очите му усещам, че е избрал да приеме ситуацията такава каквато е. Иска да продължи и по-важното – да бъде щастлив.
„Приех го със смирение. Просто няма какво да направиш – ти си изгубил нещо, не е в твоя контрол и оттам нататък мислиш какво можеш да направиш, за да може да се справяш занапред. В такъв момент е хубаво да дойде някой, за да ти покаже, че всичко ще бъде наред.”
Много хора се отчайват в такива моменти. Потъват в депресията… и остават завинаги на спирката наречена „нещастие“. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента… в живота, който вече не съществува. Персиян обаче не иска да живее по този начин.
„Сестра ми ме срещна с баскетбола в колички. Момчета от отбора дойдоха в болничната стая. Дойдоха и ми вдъхнаха увереност, че всичко ще бъде наред и че ето на тях им се е случило, даже и по-тежко, и се справят добре...”, спомня си Персиян.
Персиян работи като програмист, но знаеш ли, спасителю, понякога се замислям, че не си даваме сметка какво влияние върху целия ни живот може да има спортът. Може би преди и Персиян не е вярвал, че един ден любимият баскетбол, може да го „спаси”.
„Баскетболът ми даде отново живота в ръце. Още първата година, аз станах национален състезател. Нещо, което никога не беше ми се отдавало като юноша. Разбира се и заради по-малкият подбор на кадри, ми се отдаде тази възможност, но вече съм играл две европейски първенства. Едното беше в София – беше голяма емоция, пред пълна зала, усещането беше невероятно.”
Спасителю, според Персиян най-красиви са историите на момчетата оставени в дом за сираци заради увреждане. За мен историята на всеки от тях е красива, вдъхновяваща, но за него, за него именно онези момчета са големите шампиони. Шампионите останали добри хора, въпреки че никой не им е подал ръка. Всички заедно си подават ръка и знаеш ли, спасителю, тези момчета са повече от отбор... те са братя, братя по съдба.
„Сега ние се опитваме се да се отблагодарим на баскетбола, като достигаме до все повече хора, защото ако на някой друг му се случи нещо и да има едно място, на което тези хора да отидат и да почувстват същото като мен. Да могат се върнат към живота и да са щастливи отново. Искаме да „изкрещим” на всички, че няма невъзможни неща, че няма граници и че не трябва да има етикети. А, не като видиш някой човек или чуеш, че нещо му се е случило, да кажеш - той повече не може. Няма такова нещо, стига да искаш – може!”
Колко ли сила се изисква да изречеш тези думи? Как ли се справят в моментите, в които им е наистина трудно? Сигурна съм, че ги има и съм сигурна, че може да е за секунди, но се питат защо точно те, защо точно на тях... Ти, как мислиш, спасителю? Знам и друго обаче: месец след 30-тия си рожден ден, голяма част от нас, спасителю – не можем да настигнем Персиян нито в жаждата му за живот, нито в мирогледа, нито в примера, който дава – той е посланик на Run together, покорява върхове и участва в маратони.
„Няма как да стоиш вкъщи и да се надяваш да ти се промени животът. Като си активен, наистина се случват хубави неща и се чувстваш жив.”
А, ти, спасителю, питал ли си се защо точно ти мина в онази въпросна сутрин, преобърнала живота на Персиян. И изобщо даваш ли си сметка, че това момче живее втори живот, благодарение на теб?
„Тези дни си мислех, че с този човек сме си пресекли пътищата за може би 15 минути и какво влияние има той върху мен за толкова малко време.”
Издирва теб - спасителя, избрал да остане анонимен вече пет години.
„При една евентуална среща със сигурност ще му кажа "благодаря", даже не знам дали не бих го прегърнал без да го познавам, но това ще е – със сигурност "благодаря"…
Знам, спасителю, знам, че имаш правото да останеш анонимен. Знам! Но знам и че доброто – за доброто трябва да се говори. Ако, спасителю, ти си този доблестен български лекар, знай, че Персиян Еленков те чака.
А, на мен, ще ми стига да чуя от Персиян – „открих го”. Само това.
Добри човеко, дано си гледал, дано си прочел!
Дано се появиш!
Не заради мен, а заради Персиян, а и заради себе си!
Персиян е вдъхновяващ! Ще го разбереш, когато се срещнете.
Надявам се!
ПС: Спасителю, оставих сърцето си в тази история. Дано достигне до теб!
Станимира
