Родната футболна легенда Христо Стоичков даде обширно интервю за испанската медия Relevo. Камата бе до болка откровен за ЦСКА, Барселона, Жоан Лапорта, връзката си с Йохан Кройф, семейството и отношенията с друг герой от САЩ '94 - Борислав Михайлов.
Кавалерът на "Златната топка" бе попитан дали Михайлов - понастоящем президент на БФС, все още носи перука. Стоичков заяви, че тя е станала по-голяма, а двамата не си говорят от години.
Цялото интервю без редакторска намеса:
"Ще те чакам в хотела", отговаря той, когато му се обадиш и слиза от самолета. И ето го, в залата на петзвездно заведение, на което той е съсобственик. „Какво ви трябва, за да си свършите работата?“, пита той екипа с навиците на човек, който работи в телевизия в Маями от 12 години. И оставя всичко на наше разположение. Намира къде ще се проведе интервюто, кани ни на обяд и след като говорим известно време, сменя фланелката си с тениска от собствената си марка.
Христо Стоичков сам по себе си, а още повече в България, не е кой да е, той е голям. Той спечели "Златната обувка" през 1990 г., играейки за ЦСКА, преди да подпише с Барселона, където получи "Златната топка" през 1994 г., спечели Купата на Европа през 1992 г. и всяко предизвикателство пред него. Игра с най-добрите. Той спечели Купата на Азия в Саудитска Арабия с един гол и два мача преди да се оттегли. Преди това той игра в Италия и беше част от незабравимия Dream Team под ръководството на Йохан Кройф. Темпераментен и смъртоносен. С него начело България направи бъркотия на световното първенство в САЩ през 1994 г. Отборът му завърши четвърти в турнир, в който той бе считан за третия най-добър играч на това събитие, след Ромарио и Роберто Баджо.
В Барселона и в България той все още е Бог и има хора, като моята приятелка Юдит, които си татуират лицето му на ръката, защото е белязал едно цяло поколение. Стоичков не беше просто футболист, той беше начин за разбиране на живота и кройфизма чрез борба. Изминаха 33 години, откакто той напусна България и подписа с Барса.
- Кое се е променило повече: България или Барселона?
- Вярвам, че България се промени към по-добро, трябва да сме реалисти. Преди бяхме комунистическа държава, затворена страна, страна, в която не можехме да пътуваме свободно, нито да излизаме да играем, където си поискаме. И благодаря на Бог, че Барселона ми даде тази възможност.
- Какво остава от онзи Христо с коса до кръста?
- Мамка му, това беше модата в България! Къса отпред, дълга отзад. Но скоро разбрах, че това не е за мен и се подстригах. Спираш да се замисляш...Много неща са се случили в живота ми. Повече от 30 години е много време, нали? Те създават много спомени, много анекдоти, много радости. Поглеждаш назад и си спомняш финала, който загубихме срещу Манчестър Юнайтед, Уембли, контузията срещу Сарагоса. От онази съблекалня, в която живеех със страхотни играчи, страхотни хора, страхотни семейства. Бяхме на 23, 24, 25 години и всеки играч мечтаеше да направи нещо. И наистина мечтаех. Ти ме познаваш повече от всеки друг. В главата ми беше просто победа, победа, победа.
- Забравихме ли настъпването на Урисар?
- Не, истината е, че не. Напротив. Отне ми години, за да разбера защо го направих. Мислех много за това. Един ден седях сам и реших да помоля Урисар за прошка. И не в Испания, нито в Барселона, нито в Билбао. Поканих го да дойде тук в България, исках да се извиня пред моите хора, защото той не беше виновен за нищо. Той даде червен картон на Йохан, след това жълт картон на мен, след това още един жълт картон... Ударът беше, когато той вече беше изгонен. Много хора се объркват. Не, не ме е изгонил, защото съм го настъпил. Не, не, не. Поканих него и съпругата му, когато представяхме книгата, защото в нея също имаше няколко страници, в които се говори за това. И той беше фундаментална личност за моята кариера, забележете какво ви казвам. Тъй като след това знаех, че трябва да се контролирам малко повече, не направих същата грешка. Това промени живота ми.
- Играта за Барса промени ли живота Ви?
- Ясно е! Избрах да отида в Барса. Панатинайкос дойде с много пари, за да ме привлече. Но по това време имахме толкова затворена държава, че не ни пуснаха да напуснем. Трябваше да навършим 28 години, за да отидем в Малта, Кипър, Швеция... други страни, с които България имаше споразумение. И се появи възможността да играя в Барселона. Бързо научих за историята на Барса: за Кубала, за Маншон, за Биоска, за великия вратар Рамалетс, за Луис Суарес. Луис Суарес! Защо стадионът беше променен? Това малко игрище, което беше на Травесера и стана Камп Ноу. И Йохан Кройф, Неескенс, Кранкл, Симонсен, Линекер... Когато се появи възможност и знаеш накъде отиваш, за мен беше лесно да избера.
Първото голямо попълнение на Нунес беше Алесанко. След това дойде Субисарета. По това време имахме Чики, Бакеро, Хулио Салинас, Еузебио, Михаел Лаудруп, Куман... И аз казах, уау! Това беше мечта за мен, да бъда в клуб, в който са играли тези играчи. Подписах договора практически една година преди да пристигна в Барселона, но трябваше да изчакам, защото имаше трима чужденци. Изчаках Алоизио да си тръгне.
- Кройф Ви привлече, след като Ви видя да играете срещу Барса с ЦСКА. Какво влияние оказа Йохан върху Вас?
- Като човек - много. Като играч - много повече. Защото първо имах привилегията треньорът да ме обича. А когато един треньор те обича, това означава, че имаш нещо различно. Не знам, видял е нещо в мен. С Йохан всеки ден беше предизвикателство. Но за мен не беше нещо ново. ЦСКА беше военен отбор, всеки ден искаха много от мен: победи, победи и победи. Една година спечелихме шампионата само с едно поражение и беше скандал в България, защото ЦСКА беше загубил мач. Как беше възможно? Загуба на мач! Отиваш в затвора! Три дни в тъмницата, една седмица в тъмницата. Не можеше да губиш!
- Йохан можеше идеално да Ви вкара в тъмницата. Спомням си, че имахте свои битки...
- Той се опита да се възползва по някакъв начин от всеки играч. Много пъти на тренировка той те изхвърля, после говори с пресата: този човек вече не струва, по-добре е да си тръгне. Но, разбира се, накрая, когато седнете пред него и той започне да ви обяснява нещата, разбирате, че е прав.
- Помните ли онзи ден, когато Йохан спечели облог, защото не отбелязахте три гола в мач?
- Ясно. Той открадна 100 000 песети от мен! В Тенерифе. „Днес ще вкарам два гола“, казах му. Бях убеден как ще играем - с Гойко отдясно, Бакеро, Чики и Еузебио, Пеп, Амор, Куман отзад...Залагаме и гледаме. В началото на второто полувреме печелехме с 2:0, вкарах гол и след 30 секунди той ме извади от игра и ми каза: "100 000, сега ще ми ги платиш". Повече не ми позволи да вкарам. Всеки ден беше така.
- Платихте ли ги?
- Много ясно! Наистина съм му благодарен. Без значение колко пъти сме се карали, мисля, че беше добре за мен. Бях млад. Трябваше да го слушам. Много пъти играх отдясно. И му казах: "Мистър, аз съм левичар." А той ми отговори: "Отляво е по-трудно, ти ще играеш отдясно и ще вкарваш повече голове." И вкарах повече голове. В крайна сметка Йохан винаги беше прав. Защото ако му кажеш, че не е прав, ще започнем битка, която никога няма да свърши. Беше по-добре да кажа да. Защото в крайна сметка наистина беше прав. Той те научава на неща, които трябва да научиш. Никога няма да забравя онзи момент след 92-ра, когато загубих Златната топка, бях убеден, че мога да я спечеля. И той ме награби и каза: "Виж, сега е моментът, в който ще работя с теб, за да я спечелим." И я спечелих, благодарение на него, моите съотборници...
- Спомням си, че Йохан много се гордееше с Вас, имахте ли същото чувство?
- В момента, в който се върнахме от Париж, след като получихме Златната топка, видях щастлив Йохан, със сълзи на очи. Това наистина ме накара да осъзная какво беше Йохан Кройф за мен: баща и учител. На следващия ден, когато се върнахме в Барселона, той дори не ме поздрави. Той дори не ме прегърна в съблекалнята. Без поздравления или нещо подобно. Но след тренировката ми се обади и ми каза: „Христо, аз си свърших работата, сега си е твой проблем как ще стоиш на върха.“
- Този отбор имаше страхотен капитан, Хосе Рамон Алексанко, първият играч на Барса, който вдигна европейската купа. Вие и вашите съотборници имахте страхопочитание. Дали беше така?
- Да, за мен той е и винаги ще бъде великият капитан. Фундаментален. Не си е прекарал добре. Първо, с отвличането на Куини и загубата на Лигата, Севиля и Стяуа, Есперия, Холандия... Уважавам Тали толкова много, толкова много, толкова много... Няма пари, които мога да платя, за да не изпитвам уважение към Тали, наистина. За мен беше ориентир. Когато те насърчаваше, когато те прегръщаше и когато трябваше да те дръпне за ухото. Той ще те дърпа и ще ти каже, че не трябва да отиваш насам, а натам. Фундаментален. За мен Тали беше, е и ще бъде великият капитан на моето време. Но имахме и Субисарета.
- Не го наричате Андони.
- Не, наричам го Замора. Защото ако не беше Суби, нямаше да спечелим европейската купа. Хората говорят за гола на Куман, гола на Бакеро в Кайзерслаутерн, но онзи ден в Германия, на Уембли или в толкова много мачове Андони ни спаси. Един ден, не помня на кой мач, го нарекох Замора. Никога повече не го нарекох Андони. Един ден Хави Торес – журналист от TV3 – ме попита защо го наричам Замора: „Защото е най-добрият. Андони, има много Андони в Испания, но Замора е само един.“ Той е златна ръкавица. Спомняте ли си онзи мач във Валядолид? Имаше локва вода и реферът Мартин Наварете го изгони, защото скочи, подхлъзна се и в крайна сметка извади топката извън наказателното поле. Мислех си: как ще спре, всичко е пълно с вода! Винаги съм казвал, че ако имаш добър вратар, печелиш точка. Едната точка е гарантирана и при 0:0. И в този момент или аз вкарвах, или Хулио, Роналд, Бакеро, Еузебио...Имахме хора, които да направят разликата.
- Защо Ви харесваше толкова много да играете с Хулио Салинас?
- Беше различно. Винаги имаше двама или трима играчи до себе си. Те го гледаха. И разбира се, така ми оставяха много повече пространство на мен. И в решаващ момент за отбора, когато бях наказан, той игра много добре и вкара много голове. Като Тали след контузията на Роналд.
- Имали ли сте по-голямо приятелство с някого, отколкото с Бегиристайн?
- Дон Чики. Чики е Дон Чики. Десетка. Фантастичен играч, фантастичен съотборник и сега фантастичен спортен директор. Той го показа в Барса и го показа в Сити. Той е много, много коректен човек. Приятел на приятелите. И знаеш, че аз не купувам приятелите си.
- Той е в екип с Гуардиола в Сити... Представяхте ли си, че това може да се случи един ден?
Нито аз, нито някой друг в живота. Един ден попитах Чики как се осмели да работи с Пеп и той ми каза: беше лесно. Първо, познавах го. Второ, видях как тренира в резервния отбор. И трето, когато отборът не работеше, в един момент две-три позиции на играчите се сменяха - дрън, дрън, дрън, дрън - и отборът започваше да играе.
- Дали с Пеп е най-добрата Барса, която сте виждали?
- Най-добрата очевидно е тази с 6-те титли. Отиват на терена и знаят: „Днес ще вкараме три“. И съперникът получава четири. Но също така беше хубаво да ги гледам как играят.
- Този, с когото се разбирахте най-добре, беше Ромарио, нали?
- Все още поддържаме приятелството си. Аз съм кръстник на сина му. Роди се в ръцете ми, защото той беше с националния отбор. Мисля, че с него играехме най-добрия футбол в Dream Team-а. Имахме страхотен отбор от средата на терена напред. А отзад: Серхи, Чапи, Надал, Хуан Карлос, Куман... Ние бяхме единственият ни съперник. Ако играехме добре, кой би могъл да ни победи? Загубихме някои игри, защото, както каза Йохан, бяхме уайлд кард. Фланелката трябва да се изпоти. В някои мачове се отпускахме и казвахме: „ Бе, айде бе, днес ще спечелим с 2:0 и се прибирахме вкъщи“. Но не беше толкова лесно.
- По това време Депор или Мадрид бяха по-скоро съперниците Ви?
- Ние си бяхме нашия съперник.
- Но обичахте преди всичко да побеждавате Мадрид?
- Не, харесваше ми да печеля. Това е легенда. Но явно беше, че този мач е дерби. По това време ние счупихме леда срещу Мадрид, като спечелихме пет лиги, когато те бяха недосегаеми и не знам какво си. За мен всеки ден беше финал. На тренировки, на мачове...
- Вярно ли е, че съдиите винаги са помагали на Мадрид?
- Не. Да видим, в някои мачове и ти получаваш малко помощ. Фаул, получаваш втори жълт картон, играч бива изгонен и така. Сега, ако си по-добър, защо ще се нуждаеш от рефер, който да ти помага? Има някои, които бяха привърженици на Реал Мадрид и сами заявиха, че са меренге, меренге.
- Предполага се, че Дрийм Тиймът е приключил в Атина, когато Милан разбива Барса (4:0) във финала за Купата на европейските шампиони. Беше ли най-лошият Ви ден в Барса?
- За мен най-лошият ден като футболист. Защото всичко, което се случи, се случи тогава. Дори не се ядосах.
- След Йохан дойде Робсън като треньор в Барса. Какъв спомен имате от онази година?
- Сър Боби Робсън. Това ти казва всичко. Сър, за всичко, което направи във футбола в Англия, има причина. Добър човек, джентълмен.
- Вярно ли е, че в деня на 5:4 срещу Атлетико Мадрид, голямото завръщане за Купата, Вие сте направил промените в състава?
- Ами мина ми през ума да изляза да се стопля. Казах на Пици: „Да загреем и ако ни карат да играем, ще играем“. И така си тръгнахме. Не е неуважение, имайте предвид. Мислех, че като изляза на загрявка, мога да развеселя съотборниците си и публиката. Губехме с 0:3. И изведнъж Роналдо вкара и ние се върнахме. Този беше от друга планета. По това време той беше дете. Страхотен човек. И той е още дете. Сега той е малко по-възрастен. Но колко ми беше приятно да го гледам как играе, да тренира всеки ден, в съблекалнята...
- Но тогава все още Ромарио беше там.
- Беше съвсем различно, уважение към Роналдо. Ромарио за мен е най-добрият в историята. Нямаше играч, толкова бърз, толкова мощен в зоната. Едно докосване, две докосвания. Роналдо беше страхотен централен нападател.
