„Водата трябва да е твоята сила! Не трябва да ти пречи!“ Това си казва Диана Петкова, гледайки басейна преди всеки старт.
Такова признание прави топ плувкинята ни през 2017-а.
Символично или не, 7 години по-късно, в средата на миналия декември, тя финишира на седмото място на световното първенство в малък басейн в Будапеща. Така тя осигури първи финал в българското женско плуване в Унгария, при това с два рекорда - в сериите и в полуфинала.
Дни след успеха си Диана е далеч от водата. Гост е на bTV. Говори за годините в басейна, за САЩ, Алабама и още...
Проплакала за първи път в Пловдив, златната рибка на българското плуване влиза в басейна рано-рано. Майка ѝ е тази, която е настоявала да тренира за здраве. На първото си състезание е на 10 години...и става първа.
И така вече повече от 14 лета.
С участие на младежки олимпийски игри, както и на тези в Токио, на световни и европейски първенства, национална рекордьорка и шампионка, подобно на римската богиня на лова, е устремена само и единствено към върха.
„Седма в света! Осъзна ли го?“
„Може би го осъзнах, но както казвам винаги – ние искаме нещо, но когато се случи, си казваме „Ей, това наистина ли беше толкова голяма работа?!“
Но все пак спомените са все още пресни:
Предстои да се прибера обратно в Америка, където с треньорите ми трябва да обсъдим плуването ми, понеже имаше доста резерви и имаше неща, от които съм много недоволна", не пести критики 24-годишната пловдивчанка.
Въпреки че по собствени думи – има опит на големи състезания и се е възползвала максимално в най-силния си плувен стил - бруст, "стартът и на първата дължина от плуването ми винаги съм много по-назад".
Париж 2024
„За първи път ми беше интересно и Олимпиадата се излъчваше навсякъде. Всички хора гледаха и най-после и ние, българите, се интересуваме от спорт и хората наистина следяха, което значи, че и медиите правят нещо правилно.
Но от спортна гледна точка имаме доста добри постижения и бях щастлива с представянето на всички български спортисти.“
„За него е важно да съм щастлива“
В спорта са нужни силни характери.
Но когато състезателите се завръщат у дома, в тях властват други емоции.
„Родителите ми винаги се доволни от мен. Мама е по-амбициозна, отколкото тати. Тати... за него е важно да съм щастлива. Те са най-голямата ми подкрепа и хората, които са преживявали всяко нещо с мен – спадове, успехите ми, всичко. Не толкова постижението, колкото да видя, че цялото ми семейство се гордее с мен и вижда, че трудът ми се отплаща, както и техният труд“, емоционална е Диана.
Най-очакваният гост
„Няма по-хубаво чувство от това да знаеш, че някой си те чака вкъщи. И те винаги ме посрещат много топло. С много подаръци, мама винаги ме пита какво да ми сготви.
И всеки път като трябва да си тръгвам, е болезнено. Но това е. Аз там (б.а. в САЩ) работя и там ми харесва. Имам и среда, и хора, които също очакват да ме видят. И също ми е приятно да се връщам там.
Но вкъщи… Но няма друго място като вкъщи!“
Отвъд Океана и с мисъл за бъдещето
„Университета го избрах заради треньорите и плуването, не толкова от академична гледна точка“, разказва ни студентката в специалност „Интериорен дизайн“. Предстои ѝ последен семестър.
„Знаех, че ще уча нещо, свързано с дизайн. В началото смятах, че ще е моден. Привлече ме възможността да тренира и да уча нещо различно от спорт. Защото в България единственият вариант беше да уча в НСА, но това никога не ме е влечало. А и все пак един път в живота ти се случва нещо такова.“
Тя разчита на пълна спортна стипендия, справя се с всичко сама и определя това като „личностно израстване“.
