25 май 2015 година.
На тази дата преди 8 години бях абитуриентка. Истината е, че за разлика от много съученички, мен този ден не ме вълнуваше особено. Въпреки това, си давах сметка, че и този етап от живота ми приключва. Предстоеше нов, в който се очаква да тръгнеш по твоя си път, да реализираш, да сбъдваш, да се проваляш, да успяваш….
25 май 2023 година.
Пътувам към Терминал 2. Замислям се, че от онзи 25 май се случиха много неща. Сбъдвах, провалях се, сега мечтая още по-силно и ми харесва как се е развил животът ми оттогава. Пристигам на летището. Предстои ми командировка до Болоня. Заедно с оператора Александра-Катерина ни очаква една от най-непредвидимите командировки, но й обещавам, че ще бъде емоционално, ще има много усмивки и… няма да съжалява.
Всъщност, самата аз не знам какво да очаквам. Знам само, че младежите, с които ще се срещнем – никога не са имали еднакъв шанс за живот, който ние сме имали и имаме.
Часът е 19:40. Полетът ни е след два часа. Говорим си, навън отново се опитва да завали. В един момент на Терминала спира малко бусче с пловдивски регистрационен номер. Поглеждайки, виждам от всички прозорци махащи ръце, които нямат търпение да ни прегърнат.
Те пристигнаха.
„Специалният отбор“ на Тина Димитрова. По покана на Тина - една най-вдъхновяващите, най-смелите и пълни с енергия жени, които аз познавам, заминаваме с нейните „специалисти“ за фестивала Happy Hand в Болоня. Събитието се провежда за поредна година и има за цел да разруши бариерите между „различните“ и всички нас, които спадаме в графата на „нормални“.
„За пети или шести път ще посетим Италия. Виждам тези деца - колко много са се променили, как пътуват като свободни граждани на Европа. Те вече се чувстват граждани на света затова, че виждат, че хората ги подкрепят, поздравяват ги!“
Лили, Андреа, Ванката, Хриси, Лъчо, Ицо, Марти, Марти втори път, Виктор, Илия и Алекс. Запомнете тези имена! Те, ние и техните родители се отправяме към Болоня и ще бъдем част от едно събитие, пълно с вдъхновяващи гледки. Чакайте! Преди всичко това обаче, приключението ни започва със забравения паспорт на Хриси в….. Пловдив. Добре, че Тина винаги има решение за всичко и бакшиши за бързо реагиране. В крайна сметка, всички заедно се качваме в самолета за Болоня. Тук-таме ни гледат странно. Други се усмихват, трети все още не са готови да приемат „различните“ – просто обществото ни не е научено.
„За тях това са едни върхове, които те превземат, идвайки и пътувайки в Европа. Искам да кажа на хората – да не се притесняват да стоят на една седалка в самолета с тях, да не се притесняват да ги поздравяват, защото те поздравяват непринудено“, споделя Тина.
26 май – първи ден в Болоня
Малко след полунощ пристигаме. Вече сме официално приети като част от отбора. Как разбрахме ли? Щом те прегърнат веднъж, щом те хванат за ръка – ясно е! Предстои най-любимия ден за „специалистите“ – време за gelato, паста, пица и разходка из красивите, малки улички на Болоня.
„Нямат някаква конкретна цел, те се забавляват на момента. При тях това е най-хубавото, че те не търсят нищо.“
Време е за първия голям връх за деня! Кулата Асинели – извисява се на 102 метра. За да се изкачите обаче до върха, трябва да се преборите с 500 стъпала. 500! Едни по-широки, други по-тесни, някой хлъзгави или по-остри завои, но (!) – те успяха!
Специалният отбор изкачи най-високата кула в Болоня. Сигурна съм, че голяма част от нас, здравите, не би тръгнала, разбирайки бройката на стъпалата. Те обаче са научени да се борят. Ежедневно. Та, една кула ли ще им се опре. И въпреки, че в момента отново изпитвам гордост от тях, не това беше най-силният момент.
Знаете ли, че по време на изкачването - Лили, която никъде не ходи без белите си бални ръкавици, на няколко пъти спираше. Спираше, защото се страхуваше. Спираше, защото й беше трудно. Спираше, но не се отказа. Дори и това обаче не беше най-силното усещане. Беше онзи момент, в който докато Лили преодоляваше себе си, всички хора – италианци, испанци, българи, скандираха името на Лили. Всички бяхме едно!
„Това са моите герои. Италианци, испанци, всички бяха с нас, с всичките деца. Хората се радват, съпричастни са, това искам да се случва и в България, да ги подкрепяме. За тях това е Еверест“, споделя емоционално гордата Тина.
Под звуците на красивата италианска музика на централния площад в града, хапнали вкусна паста – казваме „довиждане“ на първия така емоционален ден. Отправяме се към онова, за което сме дошли – фестивалът Happy hand.
“Без бариери, това е, което събира тези хора. Тук има хора с различни потребности, хора без никакви потребности, но всички са заедно. Голяма част от всички участници са бивши баскетболисти на Fortitude Bologna. Това са хора, които са играли на много високо ниво, а сега сервират на децата и искат да видят само тях. И това е, което ме запали, което ме впечатли - че всички сме различни, но еднакви“, споделя Тина.
Запознавам се с Уилям Босели. Големият "виновник" Happy hand да се провежда за 15-и път.
„Това е моят живот. Толкова добре се чувствам, когато виждам всички тези хора за поредна година. Ако трябва да избера дали да мога да стана на крака и да не виждам никой, предпочитам да съм в инвалидната количка, но да виждам всичките тези хора щастливи. През 1982 година, когато бях на 19 години не се почувствах добре. Откриха ми гръбначен ангиом с аневризъм, който първо обездвижи краката ми, а след това и ръцете ми. Оттогава движа само главата си, но съм тук, винаги ще бъда тук“, споделя Уили, както всички го наричат.
„Мога да движа само главата си… Предпочитам да съм в инвалидна количка, но да виждам всички тези хора щастливи….“ Тези думи кънтят в главата ми. Уили казва, че фестивалът Happy hand не е на Уили. Преди години той и други момчета, всички фенове на Фортитудо Болоня, или бивши баскетболисти, основават фондацията Willy The King Group.
Решават, че за да разбере всеки какво е да си неподвижен, трябва да пробва. Когато дойдат на фестивала, хората играят баскетбол в колички или баскетбол със завързани очи, или седящ волейбол, а защо не и футбол с патерици.
Онази буца, която съм сигурна всеки от вас някога е изпитвал – засяда в гърлото ми. Как? Как е възможно един човек в „това състояние“ да ме накара да се чувствам толкова малка, толкова нищожна. Той бързо ми дава отговор на всичко това.
„Целта е да сме заедно и всеки да влезе в обувките на другия. Накратко, свят, в който бариерите няма. Аз нямам някакви конкретни очаквания към събитието, но това, че вече се организира и в други градове, означава, че това не е важно само за мен, важно е за всички, които имат нужда от приемане, от право за живот. Не искам да бъда гуру на никого, но искам да обясня на всички колко е лесно да се чувстваш добре. Tова, което разделя, може и да обединява“, добавя с усмивка Уили.
Уили е големият учител и на Тина, която прекарва повече от 10 години в Болоня и Римини. Именно в Италия тя се среща с младежите със специални потребности. Веднъж докоснала се до тях, знае, че няма как да спре.
„Прибирайки от Италия в България, ми беше много съвестно, исках и у нас да има занимания за децата със специални потребности. Започнахме всичко с 8 деца, сега имаме 38. Това което изживявам с тях, не мога да ви го опиша, не знам как да ви го опиша. Аз съм щастлива, когато те са щастливи. Ние повече трябва да учим от тях. Трябва да ги виждаме, трябва да ги приемаме, не трябва да правим нищо кой знае какво, не трябва да ги съжаляваме - просто да ги приемаме като еднакви с нас“.
Младежите спортуват, пеят, танцуват. По време на първия ден имат емоционална среща с Джулия Гирети. Параолимпийската медалистка по плуване, която преди години след скок и усукване във въздуха, остава завинаги в инвалидна количка. Разказва им за живота си, успехите и непримиримия дух. Уверява ги, че именно те са истинските шампиони. Всичко завършва на обща вечеря, на която всички сме „без бариери“.
Независимо от възрастта, езикът, който говорим, цвета на кожата – всички се разбираме, защото не спираме да се усмихваме. Дори това, че не винаги се разбираме, не ни спира. Няма бариери! И знаете ли – едно от нещата, които италианците винаги ме питаха, разбирайки, че съм журналист – беше за Матей Казийски и младият Алекс Николов. Те ги ценят, нека го правим и ние!
Та, така, време е да се отправим към третия, последен ден.
Късно вечерта в събота, дойде и Андреа с нейната майка. Прекрасната Андреа беше абитуриентка – сигурна съм, че е била най-красивата. Има невероятно заразителна усмивка.
27 май. От рано сутринта виждам Андреа, която не спира да държи за ръка Иван. Беше възможно най-чистата любов. Андреа и Иван – хванати почти през цялото време ръка за ръка. Настръхвах. Настръхвам и сега и искрено завиждам на тези чисти, простички взаимоотношения, наречени любов.
Денят на Happy color run.
„Това е най-вълнуващото събитие от всички. Очакваме го с нетърпение. Няма проблем, че цапаме тревата, няма проблем, защото всичко се изчиства в крайна сметка. Хората минават, спират се, забавляват се, поздравяват ги. Всичко става все едно е най-нормалното нещо на света. И най-важното – доказваме, че всички сме различни, но с тези цветове, ставаме еднакви!“, завършва Тина.
Тичахме ръка за ръка, изцапахме се точно така, както винаги сме си мечтали като деца – без да ни пука за дрехите, без да ни пука как изглеждаме. Всъщност бяхме много красиви, защото бяхме себе си! И така – всичко отива към своя край. По подобие на Тина и на мен ми е трудно да ви пресъздам всички емоции, които изпитахме с Алекс. Всичките усмивки, пълното сърце, емоциите за цял живот, а няма да ви казвам колко прегръдки получих. И не само – колко пъти ми казаха „Обичам те“. А, вие колко често го казвате във всекидневието си?
Не е нужно да отговаряте.
Техните сърца бият в един ритъм. Ритъмът на неподправеното щастие!
Когато имате възможност – отидете в Пловдив, погледнете в очите на тези младежи...те греят... Греят, защото са щастливи от мига, от мига, който преживяват без да се оплакват и самосъжаляват...
Защото техните мечти – са скромнички. Дори един вкаран кош кара чашата на емоциите да прелива...
Запомнете тези имена:
Лили, Андреа, Ванката, Хриси, Лъчо, Ицо, Марти, Марти втори път, Виктор, Илия и Алекс.
И разбира се – Тина Димитрова, Маурицио, всички родители, и всички онези вдъхновяващи младежи, които не успяха да са с нас.
Защото, уважаеми читатели, да бъдем различни – е най-великото нещо!
Различни, а всъщност толкова еднакви!
