Да, повтори се. Англия загуби финала - втори пореден.
Нейните нещастия продължават много по-дълго, отколкото живея аз. И по-дълго, отколкото живеят много от четящите този текст. 58 години поражение, в което страданието беше примесено с болка и срам. Последната (и единствена) победа беше преди 21 169 дни, пише в коментара си след финала на Евро 2024 коресподентката на Sports.ru в Берлин.
Не е лесно за разбиране. През 1966 г. не всеки е имал телевизор, а Биг Мак все още не е бил измислен. През годините Обединеното кралство е имало 13 министър-председатели. Гарет Саутгейт все още не е роден.
И ето нов шанс.
Още през първото полувреме Англия трепереше въпреки външното спокойствие. Пикфорд контролираше емоциите ѝ – или я възбуждаше, или я успокояваше.
Но изведнъж всичко се разпада. Перфектната пронизваща атака на Испания дойде направо от съблекалнята. Беше лесно: Ямал подава към Уилямс, който изобщо не се пази от Уокър. Гол!
Саутгейт реагира. Уоткинс сменя Кейн. Хари вече не може да направи нищо, за да преодолее проклятието. Просто седи нервно на пейката и се надява на най-доброто.
В 66' Ямал имаше добра възможност - Пикфорд спаси и даде надежда. Но до 70' Англия бавно се пропуква: Пикфорд е като октопод в наказателното поле, положение след положение за Испания, "Трите лъва" не могат да си поемат въздух.
В 72' влезлият преди три минути Коул Палмър стреля от двадесетина метра - второто му докосване в мача. Топката леко подскача и лети право в долния ляв ъгъл.
Пикфорд се хили и надъхва феновете с жестове. Трибуна отговаря:
"Изпратете го победоносно, щастлив и славен, дълго да царува над нас, Бог да пази краля!"
Едва в 86' смяната на Де ла Фуенте проработи - Оярсабал бележи. Изглеждаше съмнително, аха да отменят гола. Но повторението показва, че коляното на Стоунс е с няколко сантиметра по-близо до целта... Испанците празнуват с почти целия отбор - дори контузеният Родри се опитва да скача.
След минута Уоткинс можеше да стане герой, но не овладя топката в центъра на наказателното поле. Без попадение. И тогава... Момент като за кино. Първо Симон изби, а след това и Олмо е на точното място на голлинията.
Помислих си: това май е съдба. Английският журналист, който седи до мен, откача, събира си нещата и си тръгва.
Снимка:
Reuters
Кейн почти се разплаква на пейката. Той е първият капитан на националния отбор с два финала. И отново губи. Втори път с Англия, шести път в кариерата. Нула голове във финалите.
Много англичани все още са на трибуните. Изглежда не могат да се движат, точно като играчите.
Скоро предстои церемонията по награждаването и английските играчи бавно си проправят път към подиума - за да минат през коридора на победителите. Просто стоят с наведени глави и гледат радостта.
На някой друг. Те - и много поколения преди тях - не са преживели това. Когато англичаните излизат през испанския коридор, няма нито един опит за освиркване от трибуните. Само аплодисменти. И в това също има нещо трагично.
Но на излизане от стадиона емоциите са съвсем други. След мача исках да попитам британците за чувствата им. Към нас идва мъж, който плаче, на външен вид е около тридесетгодишен. Вървя по-нататък и човекът крещи „FUUUCK“ с пълно гърло. Още няколко десетки метра - и формулировката е малко по-различна: "Мразя тази шибана игра!"
Какво каза опустошеният Саутгейт?
Снимка:
Reuters
Исках да чуя неговия анализ (и на играта, и на бъдещето) на пресконференция, но треньорът дойде смазан. Отне му дълго време, за да подбере думите си и говореше бавно. Призна, че Испания е по-добра. И похвали играчите: "Те не можаха да дадат повече на мен или на страната."
Кога ще свърши това?
