Никола Гърбич отново е на върха. Той изведе Полша до втора поредна европейска титла и беше избран за най-добър треньор на първенството. Зад успехите му обаче стои една история, която няма нищо общо с медалите.
Гърбич идва от семейство, в което волейболът е религия. Баща му Милош е бил капитан на югославския национален отбор и бронзов медалист от европейското първенство през 1975 г. По-късно той предава знанията си на двамата си синове Ваня и Никола.
Милош е бил строг, патриархален и дисциплиниран човек. И като баща не е бил различен.
„Някои от връстниците ми се чудеха защо не флиртувам с него, защото той беше директор на училището. Но как мога да флиртувам със собствения си баща?! Нямах настроение - уау, баща ми е страхотен! Не знам какво е положението със синовете ми сега“, разказва Никола Гърбич.
Баща му е първият му треньор. Той му дава знанията, уменията и дисциплината, които по-късно се превръщат в основата на кариерата му.
Години след това, когато Никола и Ваня вече са част от националния отбор и печелят медали, двамата разбират нещо изненадващо.
„Питам го: „Мислил ли си как ще се справим? Че ще бъдем това или онова...“. Той казва: „Ами, имахме идеята да играеш волейбол с надеждата, че ще бъдеш достатъчно добър, за да играеш във Войводина, защото тогава ще имаш апартамент и храна.“
На олимпийските игри в Атланта през 1996 г. Сърбия и Черна гора стига до челната четворка и печелят бронз. След мача Никола и Ваня се обаждат на баща си. „Той просто каза: „Ами, беше добре...“. Това беше връхната точка.“
Нито прегръдка. Нито „гордея се с теб“. Само: „Ами, беше добре...“ У дома обаче майка им Даница им разказва колко горд е бил баща им. И тогава идва изречението, което казва всичко за отношенията между Никола и Милош.
„Знаете ли, че баща ми никога не ме е прегръщал... Не ме е питал „Как си, сине?“ Хората реагират: "Луд ли си? Не е възможно!" Въпреки това, той ми е предал някои неща, разбирате ли, заради които съм това, което съм днес.“
Милош Гърбич умира внезапно през 2008 г. след инфаркт. Десет дни семейството се надява, че той ще се пребори. Но не успява. За Ваня Гърбич това е най-тежката загуба.
„Най-голямата тъга е загубата на баща. Не можеш да се примириш с това, не го приемаш. Той получи инфаркт, реанимираха го, беше в кома, но в един момент просто почувствах и знаех, че всичко е свършено.
Той беше баща, треньор и лидер във всяко едно отношение. Правеше всичко до краен предел, точно както трябваше“, признателен е бившият национал.
„Никола и аз израснахме в патриархално семейство, но ролята на майка ни беше решаваща. Бащата беше този, който полагаше релсите, слагаше локомотива, но мама беше тази, която подаваше въглищата в парната машина.“
Снимки: МN Press, БГНЕС
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
