Дълбоки, сини очи.
По-силна лява ръка.
Едно скромно и винаги усмихнато на света момче, което с търпение и постоянство се превърна в мъж.
Александър Везенков – името, благодарение на което България отново стои гордо върху баскетболната карта не само на Европа, но вече и на света.
Едва ли има как да се докоснете до него и да не го заобичате. Личи от начина, по който дори непознати говорят за него.
Личи и в очите на неговия първи треньор - Адонис Христу, който плака преди и след интервюто, а по време на разговора ни опита да скрие емоциите с усмивка. Днес ви предлагаме ЧАСТ 2 от интервюто с човека, при когото Везенков прави първите си стъпки в баскетбола като дете в Никозия.
А тук ви припомняме какво каза Христу в ЧАСТ 1 от интервюто, което даде пред bTV:
„Обичам го! Обичам цялото му семейство, но към него изпитвам още по-специална обич!“
Думите принадлежат на човека, който още преди 17 години вече знае, че един ден ще блести. Ярко. Дори отвъд най-смелите му мечти.
„Имам дъщеря, но ако имах син – щях да искам да е като него. Не, защото е добър баскетболист, а защото е добър човек. Той е много скромен, състрадателен е, обича да помага на хората. Сърцето му е добро. Добър съотборник, беше и отличен ученик – винаги е правил нещата по най-правилния начин. Страхотен пример е не само като спортист, а като човек. Точно това го прави велик – още един Александър Велики…“ (б.а. - смее се).
Животът често отрежда на Саша трудния път. От мига, в който Арис му помогна да полети, през турбулентни месеци с Барселона, за да намери своя пристан в Олимпиакос през 2018-та. Където статутът му на божество в Пирея съвсем не дойде даром.
Не го отказаха 51 дни и 13 официални мача на Барса, в които не стъпи на паркета, защото треньорът Светислав Пешич бе решил, че не е готов.
