„Водата трябва да е твоята сила! Не трябва да ти пречи!“ Това си казва Диана Петкова, гледайки басейна преди всеки старт.
Такова признание прави топ плувкинята ни през 2017-а.
Символично или не, 7 години по-късно, в средата на миналия декември, тя финишира на седмото място на световното първенство в малък басейн в Будапеща. Така тя осигури първи финал в българското женско плуване в Унгария, при това с два рекорда - в сериите и в полуфинала.
Дни след успеха си Диана е далеч от водата. Гост е на bTV. Говори за годините в басейна, за САЩ, Алабама и още...
Проплакала за първи път в Пловдив, златната рибка на българското плуване влиза в басейна рано-рано. Майка ѝ е тази, която е настоявала да тренира за здраве. На първото си състезание е на 10 години...и става първа.
И така вече повече от 14 лета.
С участие на младежки олимпийски игри, както и на тези в Токио, на световни и европейски първенства, национална рекордьорка и шампионка, подобно на римската богиня на лова, е устремена само и единствено към върха.
„Седма в света! Осъзна ли го?“
„Може би го осъзнах, но както казвам винаги – ние искаме нещо, но когато се случи, си казваме „Ей, това наистина ли беше толкова голяма работа?!“
Но все пак спомените са все още пресни:
Предстои да се прибера обратно в Америка, където с треньорите ми трябва да обсъдим плуването ми, понеже имаше доста резерви и имаше неща, от които съм много недоволна", не пести критики 24-годишната пловдивчанка.
Въпреки че по собствени думи – има опит на големи състезания и се е възползвала максимално в най-силния си плувен стил - бруст, "стартът и на първата дължина от плуването ми винаги съм много по-назад".
Париж 2024
„За първи път ми беше интересно и Олимпиадата се излъчваше навсякъде. Всички хора гледаха и най-после и ние, българите, се интересуваме от спорт и хората наистина следяха, което значи, че и медиите правят нещо правилно.
Но от спортна гледна точка имаме доста добри постижения и бях щастлива с представянето на всички български спортисти.“
„За него е важно да съм щастлива“
В спорта са нужни силни характери.
Но когато състезателите се завръщат у дома, в тях властват други емоции.
„Родителите ми винаги се доволни от мен. Мама е по-амбициозна, отколкото тати. Тати... за него е важно да съм щастлива. Те са най-голямата ми подкрепа и хората, които са преживявали всяко нещо с мен – спадове, успехите ми, всичко. Не толкова постижението, колкото да видя, че цялото ми семейство се гордее с мен и вижда, че трудът ми се отплаща, както и техният труд“, емоционална е Диана.
Най-очакваният гост
„Няма по-хубаво чувство от това да знаеш, че някой си те чака вкъщи. И те винаги ме посрещат много топло. С много подаръци, мама винаги ме пита какво да ми сготви.
И всеки път като трябва да си тръгвам, е болезнено. Но това е. Аз там (б.а. в САЩ) работя и там ми харесва. Имам и среда, и хора, които също очакват да ме видят. И също ми е приятно да се връщам там.
Но вкъщи… Но няма друго място като вкъщи!“
Отвъд Океана и с мисъл за бъдещето
„Университета го избрах заради треньорите и плуването, не толкова от академична гледна точка“, разказва ни студентката в специалност „Интериорен дизайн“. Предстои ѝ последен семестър.
„Знаех, че ще уча нещо, свързано с дизайн. В началото смятах, че ще е моден. Привлече ме възможността да тренира и да уча нещо различно от спорт. Защото в България единственият вариант беше да уча в НСА, но това никога не ме е влечало. А и все пак един път в живота ти се случва нещо такова.“
Тя разчита на пълна спортна стипендия, справя се с всичко сама и определя това като „личностно израстване“.
Постоянни дължини, едно и също...
Снимка:
Петър Джанаваров
„Интериорният дизайн е много далече от плуването. Приятно ми е, когато свърша тренировка, просто да се прибера и да седна да правя нещо креативно.
Докато плуването е доста повтарящ се, много натоварващ физически спорт. Постоянно правиш дължини в басейна, не виждаш толкова различни неща. И смятам, че се допълват страшно добре.
Аз съм в басейна и на тренировка само в тези два часа, в които трябва да тренирам. В момента в който изляза, искам да съм някъде другаде и да имам нещо, което не ме кара да си мисля „Защо не стана? Какво не стана?“
Най-трудният момент
„Миналото лято имаше момент, в който исках да се откажа, но пък нямаше как – аз все пак съм в Америка, там съм поела ангажимент да се състезавам, имам да уча още и просто нямаше как.“
„Видя ли?! Можеш!“
Диана обича да минава през трудности. Не се страхува.
„Вътрешният огън на човек е най-силното нещо. Ти можеш да си мислиш, че го правиш напук на някого или да покажеш на някого, но всъщност е много важно да го показваш и на себе си и когато нещо се получи да си кажеш „Видя ли?! Можеш!“
Мила, родна действителност...
„Откъм гледна точка на бази – страшно много неща не ни достигат. Не е само Будапеща. Миналата година бяхме и в Румъния. Ние там не можем да стигнем онова ниво, което те имат, а пък не смятам, че са чак толкова повече от нас“, с болка говори тя.
„Базите ни не са поддържани, базите ни са забравени и е трудно като спортист да тренираш в такива условия. Особено сега в Пловдив, знам, че новият басейн ще бъде готов, но като бях по-малка, имахме само „Младост“, където валеше върху главите ни – навън като вали, вали и вътре, падаха ни лампи върху главите и някак си сме успели да се съхраним и да имаме едно от най-добрите плувания в държавата“, спомня си Диана.
Не всичко е спорт
„Малка част от мен съжалява, че може би първата половина на годината не си вярвах. Беше ми много трудно да си имам доверие и да си кажа „Тренирала си! Можеш!“. И след това вече нещата тръгнаха нагоре. Може би това, че и се отпуснах и нямах вече очаквания“, гордее се националката.
Клубът, където започва спортният път на Диана, е Младост Пловдив. Там треньор ѝ е Ботко Трендафилов – треньор на първата българска плувкиня с две отличия от една олимпиада Антоанета Френкева, която днес живее в Канада.
„Винаги му се обаждам преди състезание. Нещо, което аз виждам в него най-много, е какъв психолог е той и каква психика като на спортист и боец е изградил в мен.
Той ме научи по някакъв начин плуването и спортът да не е цялата ми идентичност. Да знам, че ако там не се получава нещо, аз съм пълноценен човек.“
Тя обаче не се вижда като треньор:
„Доста съм категорична. Аз съм на басейна единствено за да тренирам и нямам такава любов да ми е интересно дори, никога не съм имала тази слабост“, убедена е в позицията си.
Смелостта да скочиш
„Урок, който си взех от 2024-а, е да вярвам, че мога. Да знам, че мога. В личен план – завършвам и някак си има вълнение, но има и страх, понеже „Сега накъде?!“ е въпросът...
„Винаги преди старт, когато съм притеснена и отида при треньора си, когато бях малка, и му кажа „Господине, притеснена съм. Страх ме е.“
от него тя получава:
„От какво те е страх?! Ти и бързо да плуваш, и бавно да плуваш, ще излезеш от водата и пак ще си Диана Петкова. Пак родителите ти ще те обичат и аз ще те обичам. Няма значение какво се случва в басейна, ти ще излезеш и пак ще си същият човек.“.
Нищо не е прекалено далече, прекалено високо или непостижимо, ако…
… „Продължавам да вярвам, че мога! Защото това е пътят!“.
От Алабама до Лос Анджелис?
„Говорим си за цели за следващата година. А за след едни четири?“
„След едни четири не мога да дам обещание, че ще се състезавам в Лос Анджелис, но ако всичко върви по план, имам възможността и да… мисля, че мога да бъда там“, надява се Диана.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
