Великите шампиони плачат. Често. И не крият сълзите си. Те вече са докоснали Олимп, но искат да преведат по пътя и своите наследници.
Такава е историята на Румяна и Емил Нейкови. Легендата на родното гребане стъпи на върха на света в Пекин през 2008-а, а днес плака от гордост след бронза, който синът й спечели на световното първенство по гребане (U23) в Пловдив.
"Трудно е да се говори, вълнувам се... Не съм го гледала, когато излезе да загрява. И по време на гонката бях настрани. Много е тежко... Да си състезател е много по-лесно, излизаш, взимаш греблата, заставаш на старта и гребеш, но когато си отстрани и искаш най-доброто, е много тежко... Много ме беше страх. Как ще стартира, дали е успял да се възстанови - физически и психически след полуфинал.
Емо показа характер - и вчера, и днес. След слаби 1000 метра, направи невероятни 750 метра накрая. Дал е максималното, знам го", не скри вълнението си Руми.
"Преди да го изпратя във водата му казах, че това е напрежението, присъщо за големите спортисти, финалисти и големите състезания. Това е чувството. На олимпийски игри е малко по-напрегнато. Спортът иска жертви, дисциплина и отдаденост. Който е готов, ще бъде част от елита на спорта. Ако той е готов да го направи - бъдещето е пред него.
Ние винаги искаме повече. Доволна съм. Всеки медал си тежи на мястото и си има своята цена", каза още за bTV голямата шампионка.
Емоционален бе и Емил. "Моята цел беше златото. Малко не ми достигна. Вчера преживях доста неща преди гонката - притеснения, вълнения, очакванията от добро класиране, пълните трибуни... Не съм спал в петък вечерта от притеснение.
Вчера дадох изключително много, станах първи. Конкурентите ми очакваха и днес от същото, но накрая не успях да ги размина.
Усетих голяма тежест и от топлото време. Не можех да си поема въздух след първите 500 метра. Много е трудно три поредни години да си в световния елит. Малко не ми достигна за второто място, но аз съм медалист и се радвам.
Когато бях малък, гледах нейната гонка на Олимпиадата и не можех да си представя какво е да бъдеш такъв шампион. С течение на времето осъзнах много неща. Те с баща ми ме подкрепят, радват се, дават ми напътствия, до мен са. Двамата са извървели пътя и в момента ми поднасят всичко наготово. Не ми се иска да треперят толкова много преди всяко състезание, съжалявам...
Жал ми е за тях преди всяко състезание. Те са по-притеснени от мен. Вместо те мен да успокоят, аз трябва да ги успокоявам", каза с усмивка третият на скиф в света.
