Хотдог, повален с бухалка, и арест са част от историята на емблематично състезание
Докато Милуоки Брюърс преследват голямата си мечта за титлата в бейзболната лига, една традиция на отбора продължава да забавлява феновете и да привлича вниманието на цяла Америка. Става дума за легендарното състезание с наденички - едно от най-необичайните зрелища в професионалния спорт.
В шестия ининг на домакинските мачове на Брюърс петима участници, облечени в огромни костюми на различни видове колбаси, се надпреварват около игрището. Братвурст, полска наденица, италиански колбас, хотдог и чоризо се борят за победата, докато публиката ги окуражава, а бейзболистите наблюдават случващото се от скамейките си.
Костюмите са високи над два метра, тежки и трудни за управление. Участниците често губят равновесие, падат и се блъскат един в друг, превръщайки надпреварата в истинско комедийно шоу.
„Това беше нещо непринудено, малко глупаво и забавно, но същевременно типично за Уисконсин.“, разказва пред CNN Sports Рик Шлезингър, президент по бизнес операциите на клуба.
Историята на наденичките започва през 1993 г. с идеята на местния графичен дизайнер Майкъл Дилън. Той предлага на ръководството на клуба да превърне вече съществуваща анимация с бягащи колбаси в истинско състезание на стадиона.
Първоначално предложението е посрещнато скептично, но впоследствие ръководството решава да го използва като специална атракция при завръщането на клубната легенда Пол Молитор.
Дилън изработва първите костюми от дунапрен, лепило и боя. На 27 юни 1993 г. наденичките правят своя дебют пред публика.
„Когато дойде моментът, вратите се отвориха и ние изтичахме на терена. Не можете да си представите какво се случи“, спомня си дизайнерът. Реакцията на публиката е толкова бурна, че той чува оглушителните възгласи дори през дебелия дунапрен на костюма си.
Самият Дилън влиза в ролята на братвурста Брет, вдъхновен от германските си корени. Неговият италиански бизнес партньор Дан Нечи облича костюма на Гуидо, а Джеф Пол, син на клубния ръководител, става полската наденица Стош.
Първоначалната идея се оказва толкова успешна, че състезанието постепенно се превръща в постоянна част от домакинските мачове. През 2000 г. анимацията е изоставена, а наденичките вече се състезават на живо при всяка домакинска среща.
По-късно към тях се присъединяват хотдогът Франки Фъртър и чоризото Синко, което представя латиноамериканското наследство на бейзбола.
С времето състезанието се превръща в емблема на Милуоки Брюърс, но историята му не минава без скандали.
През 2003 г. първият бейзмен на Питсбърг Пайрътс - Рандъл Саймън, замахва с бухалката си към две от бягащите фигури, поваляйки италианската наденица и хотдога. Под костюма на Гуидо е 19-годишната студентка Манди Уагнър, която се разминава с ожулено коляно.
Инцидентът води до ареста на Саймън по обвинение в нанасяне на телесна повреда. Той е отстранен за три мача, глобен е с 2000 долара от бейзболната лига и трябва да плати допълнителна сума на шерифската служба.
Уагнър обаче не смята случилото се за повод за подобна реакция. Саймън ѝ се извинява, подписва бухалката си за нея и я кани на безплатна почивка в родния си Кюрасао. Междувременно случаят вдъхновява редица шеговити заглавия и тениски с надписи, посветени на наденичките.
Десет години по-късно Гуидо отново попада в центъра на вниманието, когато костюмът му изчезва за две седмици. Впоследствие е открит в бар в близкия град Сийбърг. Към костюма имало бележка с извинение, изпъстрена с шеги за наденички и бягството: авторът се нарекъл „голям кренвирш“, пошегувал се, че полицията започнала да го надушва, и признал, че постъпката му е била доста мазна.
Днес надпреварата е много повече от кратка пауза между инингите. Част от отборите в бейзболната лига имат собствени подобни състезания с талисмани - от сьомги в Сиатъл до президенти във Вашингтон.
Наденичките на Милуоки дори участват в реклами на ESPN, а резултатите им се отразяват в репортажите за мачовете. Самият клуб пази в тайна самоличността на повечето участници, макар че през годините в костюмите са влизали и бейзболисти, и членове на техните семейства.
За Майкъл Дилън обаче най-голямата награда е, че идеята му се е превърнала в част от историята на града. Оригиналните костюми, които за известно време били почти изхвърлени, впоследствие са открити и закупени от културен и исторически музей в Уисконсин, където предстои да бъдат изложени.
„Имахме страхотни проекти, работих с големи клиенти и бях интервюиран от BBC, но всичко това бледнее в сравнение с тази история. Единственото нещо, с което всички ме помнят, са състезаващите се наденички.“, признава с усмивка Дилън.
Така една на пръв поглед абсурдна идея се превръща в традиция, която вече повече от три десетилетия доказва, че спортът не винаги трябва да се приема прекалено сериозно, за да остави трайна следа.
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
