Скок.
Скок не много труден, изпълняван хиляди пъти, но не и този път.
Един скок, но грешен.
Затова след малко.
Болоня – 27 май 2023 г.
За поредна година в квартала Сан Лазаро ди Савена, в близост до един от най-красивите италиански градове, се провежда фестивала "Happy hands". Ако не сте чували за това събитие, не то не е събитие, то е истински празник. Ще ви го опиша така – ние „нормалните“ се опитваме да приобщим „различните“ чрез спорт, музика, изкуство. Обаче се случва точно обратното – те учат нас! На онова всичкото, което приемаме за даденост.
Измежду всички тези емоции, някъде около 15:30 ч. в далечината виждам едно момиче, за което досега само съм чувала и чела. Придвижва се с инвалидната си количка, а докато я изучавам, очите ми се спират на усмивката ѝ. Една от най-красивите усмивки, които някога съм виждала. За нея знам, че от няколко години винаги идва на фестивала. Защо? За да докаже, че всичко е възможно! Знам и друго – Джулия е носителка на общо 23 медала от международни състезания. Световна шампионка, с три медала от параолимпийски игри.
Джулия Гирети.
„Аз съм Джулия… аз съм едно момиче, една спортистка, една плувкиня…“
Скок.
Скок не много труден, изпълняван хиляди пъти, но не и този път.
Един скок, но грешен. Джулия все още помни ужаса в очите на баща си.
„Никога няма да забравя 4 януари 2010 г. Изпълнявах скок - салто във въздуха с половин усукване. Бях го правила хиляди пъти, но този последен път просто се загубих в него. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Вече не усещах краката си. Счупих прешлен на гръбнака и казано по-простичко инцидентът парализира краката ми."
Знае, че вече нищо няма да е същото. A, без да изненада най-близките си, едно от първите неща, които пита веднага, след като излиза от упойка е:
"Ще скачам ли пак…? Не, Джули, няма да скачаш отново – ти дори няма да можеш да ходиш отново..."
Получава най-болезнения отговор, който може да чуе едно младо момиче. Невероятно е обаче, че Джулия не спира. Непримиримият й дух превръща малката шампионка в голяма, вдъхновяваща личност.
Волята ѝ я извежда до върховете в плуването. Световна шампионка на 100 м бруст, носител на два сребърни и един бронзов медал от параолимпийски игри и притежател на общо 23 отличия от международни състезания.
"Плуването ми дава свобода… След инцидента, имах шест месеца дълга рехабилитация. Трябваше да опитам да се върнa отново към нормалното си ежедневие, а там присъстваше спортът. Плуването беше част от тази рехабилитация, чувствах се добре във водата, защото не зависех от инвалидната количка. Влюбих се във водата. Плуването ми позволяваше да си върна свободата, която имах преди това във въздуха."
Имам удоволствието да се запозная с Джулия Гирети. Красивата ѝ усмивка не е само за пред медиите, а положителната енергия, която лъха от нея, те кара да се запиташ – „Откъде, по дяволите, намира тази сила? Как го прави…?“
"Хубавото на плуването е, че когато стигнете до стартовото блокче - ако имаш количка, махаш количката, ако имаш протеза, махаш протезата и всичко е само в твоите ръце. Гледането на състезание по плуване е още по-въздействащо, защото виждате деформациите, хората такива, каквито са. Точно това ми харесва, защото аз съм същата като от преди инцидента, нищо не се е променило. Тези, които ме познават отпреди, ми казват: "Винаги си ти".
Винаги ТЯ. Чупи рекорд след рекорд, без никога да губи упоритостта си. Година, след като влиза в басейна, печели първите си медали.
"В началото се питах: "Какво искат от мен медиите?". С времето осъзнах че говоренето за моите победи, може да бъде от полза за други хора. През годините получих много съобщения от хора, които ми благодариха, че са намерили надежда отново, като са чули за моите успехи.
И така разбрах, че не става въпрос само за мен, че тези победи са и за други хора и това ме направи още по-щастлива. През последните години ходих много да говоря в училищата и е прекрасно да видя спонтанността на децата, толкова добри в приемането на различията на всяко едно дете.“
От 2013-а Джулия е в националния отбор на Италия. През 2016-а в Рио де Жанейро е първото ѝ участие на олимпийски игри. 4 години по-късно, в Токио се среща за втори път с най-добрите, a сега голямата цел е Париж.
"Да, сигурно звучи леко налудничаво, но ако не беше инцидентът, съм сигурна, че никога нямаше да бъда на олимпийски игри. Преди случката, бях стигала само до европейско по скокове на батут. Животът, който имам сега ми даде нови приятелства, предизвикателства и всъщност не искам да се връщам назад."
La Famiglia. Това е отборът на Джулия. Семейството ѝ... то е всичко, която я превръща в личността, която е днес. Запознах се с по-малкия ѝ брат и сестра ѝ. А, майка ѝ... - тя ми даде отговор защо Джулия е това вдъхновяващо момиче днес.
Всички, всички те не спират да се усмихват, не спират да се гордеят със сестрата и дъщерята, която имат.
"Те никога не ми казват – не, няма да го направиш. Винаги ми казват, да, ще намерим начин да го направиш. Знам, че това е моят живот. Благодарение на хората около мен, го живея точно така, както искам."
На фестивала "Happy hands" Джулия идва, за да докаже, че нищо не е невъзможно. Носи своята енергия, подкрепя всички шампиони, дръзнали да искат да живеят достойно, но и да представи автобиографичната си книга SONO SEMPRE IO. - "Винаги съм аз".
"Вярвам, че споделянето на моя опит ще помогне и на други хора в подобна ситуация. Всъщност книгата не е да представи Джулия, количката, плуването и състезателката, а е да представи ежедневието на Джулия, защото това е моят свят.
