12 октомври 2018 г. Йоргос Кемеридис се взира дълго в екрана на лаптопа, пръстите му стоят замръзнали върху клавиатурата. Знае, че трябва да го напише най-после, но душата му кърви. По същия начин, както всеки ден през последните 22 години. 36-годишният мъж се изправя, прави няколко крачки, поема си дълбоко въздух и се връща пред компютъра.
„Здравейте, утре рано сутринта тръгваме към София. Просто исках да ви кажа още нещо преди да се срещнем. Ще бягам заради татко ви. Всичките тези маратони, в които участвам, заради него е. Контузен съм, но това няма значение. Резултати отдавна не преследвам. Моята цел е само да финиширам, носейки Никос в сърцето.”
Съобщението е изпратено.
1 май 1996 г. В близост до Солун става зверска катастрофа. Шофьорът на единия автомобил загива на място. Шофьорът на другия – бяга от местопроизшествието. Няма свидетели.
24 години след трагедията той все още не е открит от гръцките власти. Свидетели също няма. Жертвата е българин. Николай Кръстев – дългогодишен национал по борба свободен стил, 2-кратен европейски клубен шампион с ЦСКА, превъзходен треньор, през ръцете на когото през 80-те години на миналия век минават едни от най-големите таланти в този спорт у нас. Ден преди да остане завинаги на 48, Кръстев е избран за треньор №1 на Гърция. Огромна чест, заслужена след като неговите възпитаници от клуб „Дитико Пелас” стават отборни шампиони на южната ни съседка за юноши младша възраст, печелейки изумителните 6 златни медала от 8 възможни.
И осемте момчета от този състав моментално са извикани в националния тим, Кръстев получава покана да стане селекционер. Историята на българина и неговите „златни пиленца” не слиза от челните заглавия на местната преса. Дитико – селце с 500 души население в Егейска Македония, разположено на 50 км от Солун, не слиза от новините. Когато Николай Кръстев се озовава там през 1990-а, той получава от кметството ключовете от... изоставен гараж. Зала – няма, има един изтърбушен тепих, който му докарват от съседното село Агиос Петрос.
Кръстев обаче лети от щастие. Чувства се като у дома си. Буквално. В Агиос Петрос открива жив, макар и прикован на легло и напълно сляп дядо Манол – първи братовчед на баща му Кръстьо. Манол и Кръстьо са деца, когато в средата на 20-те години фамилията се разделя. Половината потегля към България, а другата остава в Македония. Кръвта обаче вода не става. Дядо Манол плаче от радост, прегръща сина на Кръстьо и разказва как навремето го е спуквал от бой, „за да му дойде акълът.” Трите дъщери на Манол обикват Николай като брат, семействата се събират на дълги и безгрижни морски ваканции на Халкидики. Децата на Николай растат с внуците на Манол. Съдбата дава шанс на един род, разделен и изгубил следите си в продължение на 70 години, да извърви обратния път към обединението.
В гаража в Дитико децата се прескачат. Жегата е невъобразима, а Кръстев започва да вае бъдещите шампиони. Води люта битка с родителите, които трудно осъзнават, че вместо с тях на полето, за да обработват земя и да вършат земеделска работа, наследниците им трябва да бъдат на тренировка. Българинът събира момчетата директно от нивите със собствения си автомобил. Голямата му победа обаче са братята Кемеридис – Йоргос и Харис. По онова време чичо им Кирякос е една от звездите на световното таекуондо. Естествено, братята вървят и те по стъпките му, а Кирякос, който живее в чужбина, лично се занимава с подготовката им, когато се завръща в родината. Водата пробива камъка с упортство и търпение и Кръстев го знае. Проправя пътека до дома на Кемеридис, докато не успява окончателно да влезе под кожата на майката и бащата и те да склонят Йорго и Хари да тренират едновременно и таекуондо, и борба. Изключителните им качества ги превръщат в абсолютна сензация при юношите и само след няколко месеца на тепиха те вече се борят като професори. За съперниците им е успех, ако завършват схватките си срещу тях, а не бъдат унизени с туш от братята.
