45:0.
Представете си, че детето ви играе във футболен отбор, който е загубил играта с 0:45. Какво ще му кажете след мача ? Как ще възвърнете неговата самоувереност ? Как ще запазите интереса му към спорта?
Трудни въпроси, дано никога не ви се налага да изпаднете в подобна ситуация.
А сега си представете, че сте треньор на футболен отбор, който побеждава с 45:0!
Вашите играчи се спускат по терена като разярени лъвове и бележат гол след гол. Държат се като озверяла глутница и превръщат вратата на другия отбор в стрелбище, където почти всеки изстрел е точно попадение.
В кой момент от мача ще кажете на играчите си да спрат? В кой момент ще им кажете да не вкарват повече голове?
Кога точно ще ги съберете и ще им обясните, че победата е осигурена? Че като унижават съперника, не стават по-силни?
Изглежда треньорът на детската школа Орлета от Пазарджик не е сметнал за необходимо да го прави при 45:0. С толкова неговият отбор побеждава Балкан Варвара при децата в зоналната група на Пазарджик.
45:0!
Очевидно треньорът не е обърнал внимание, че съперникът е с напълно начинаещи футболисти, че там играят с няколко години по-малки деца от неговите възпитаници. Играят заради самата игра и удоволствието, а не заради класирането и победите.
Този стремеж към рекорд в детския футбол ми направи силно впечатление и се замислих. Ако при 5, 10 или 15 на 0 треньорът на Орлетата беше казал на децата си, че няма смисъл от повече - да доиграят мача, да се забавляват, но да не вкарват - нямаше ли да им проведе една от най-ценните тренировки? Тренировка не по футбол, а по човечност.
Това, може би, щеше да е послание, което децата щяха да запомнят доста по-продължително време от тази знаменателна победа.
Зарових се в статистика и открих, че при създаването на школата Орлетата също са губили с по 15 или 20 на 0 – явно сега си връщат, а тези резултати изобщо не са прецедент в зоналните първенства при децата. Очевидно унижението си е традиция.
Очевидно е и че все още не осъзнаваме, че в развитието на децата резултатите не трябва да са на преден план. Вярваме, че спортът е само за талантливите, а за другите просто няма място. И държим да им го покажем.
Сигурно някъде около тези резултати и тези мачове се крие отговорът защо все още при подрастващите имаме шампиони в различните спортове, но няма с какво да се похвалим при професионалистите.
Може би защото искаме победата и рекордите на всяка цена. Тук, сега и задължително. И това ни е по-важно от развитието на децата като характери.
И съвсем в същия унисон и приблизително по същото време, докато горкият вратар на Балкан е влизал 45 пъти във футболната си врата, за да вади топката - родителите на юношите на Хебър Пазарджик и Локомотив Пловдив си спретнаха уличен бой след мач на децата им. Нещо не били доволни от решенията на съдията.
По странен начин разбират удоволствието от играта.
И дали пък точно там, в това поведение на треньори и родители около футболните мачове на подрастващи, не се крият много от отговорите на редовните ни въпроси - кога ще имаме футболисти в силни европейски отбори и кога националният ни отбор ще играе на голямо първенство.
Според вас кога?
