Представете си, че сте прекарали 2023-а на Марс и тъкмо падате оттам за церемонията "Спортист на годината". Вероятно ще решите, че през изминалите 12 месеца българският спорт е преживял някакъв бурен ренесанс, а титлите и рекордите са ни затрупали като лавина.
За последно толкова сърдити имаше през 2000 година. Тогава трябваше да изберем само един от петимата олимпийски шампиони на игрите в Сидни. Спечели Тереза Маринова пред Таню Киряков, Гълъбин Боевски, Армен Назяран и Мария Гроздева. Топ 10 допълниха още петима медалисти от същия форум - Румяна Нейкова, Петър Мерков, Йордан Йовчев, Серафим Бързаков и Георги Марков. А извън десетката останаха още един призьор - вицешампионът Алан Цагаев...
Да, тогава някои от тях се почувстваха пренебрегнати. И с право. Как да посочиш първия сред равни?
Дори няма смисъл да се връщаме по-назад във времето. Че ще стане крайно неудобно.
Днес се цупят спортисти, които преди двайсетина години нямаше да влязат и в топ 100. А дежурните дигитални експерти по всичко се усъмниха дори в първото място на Александър Везенков.
Да, момчето е "само" най-добрият в Евролигата и играе "едва" по няколко минути в НБА. В НБА! Но той какво точно е виновен, че конкурентите му за тази пуста статуетка никакви ги няма?
Само за сравнение - когато Георги Глушков първи пробива в Лигата на извънземните през 1985 г., дори не попада сред първите трима в анкетата. Кои са първите трима ли? Стефка Костадинова, Наим Сюлейманоглу и Таня Богомилова...
Григор Димитров също не заслужавал второто си място. Та той е под №14 в спорт сред първите 5 по конкурентност в световен мащаб. И в разгара на ниските страсти тези дни кротко си проправи път към пореден сблъсък с Рафаел Надал. Рафаел Надал!
Всъщност именно тези двамата - Везенков и Димитров - биха имали някакъв шанс и в стойностните класации от едно време.
А сега от трето място надолу е компромис до компромиса.
Момчета и момичета, както и да ви бяхме подредили, няма никакво значение. Нургюл Салимова презря всички ни от сцената. Сигурно защото се съпоставя с тези пред нея в класацията, а не с Антоанета Стефанова например - световната шампионка от 2004 г. Майката на Карлос Насар също се ядоса. Да, синът й е изумителен талант. Но с европейската си титла още е твърде далеч от Наим, Гълъбин, Милен, Нораир, Асен, Янко и останалите великани. Безброй световни и олимпийски шампиони.
Всичко е въпрос на критерии. На мечти и на стремежи. Ако целите ви са дребни, няма как постиженията да са огромни.
Разбира се, в голямата си част спортната ни журналистика също е твърде далеч от задължителните стандарти. Но ако в случая носим някаква вина, тя не е толкова заради липса на обективност. Истинският грях е, че бавно и неусетно създадохме и развихме първо търпимост, а след това и вкус на аудиторията към обикновената посредственост.
Поради липсата на стойностни успехи издигаме до небесата съвсем маргинални резултати. Добавяме с лека ръка гръмки епитети в заглавията си. Слагаме на първа страница и започваме емисиите си с псевдо герои. Както казваха колегите от старата школа - хора без ЕГН.
Защо го правим ли? Защото други няма. Не останаха. Може би погрешно вярваме, че когато поощрим някого за малкото му постижение, ще го амбицираме за по-голямо.
Уви, оказа се, че това рядко сработва. Ефектът е обратен - много от спортистите ни вече очакват статуетки и интервюта само защото съществуват. И вместо да се равняват по Стефка и Ицо, просто гледат в канчето на другия.
Ето за това ни се сърдете. Виновни сме. Виновни сме и защото отдавна трябваше да сме свили тази тотално девалвирала класация до топ 3. Каква десетка, моля ви се...
Да не говорим за Футболист на годината, където скоро едно момче ще задмине Стоичков и Бербатов. Преди 20 години (да не отваряме дума за по-назад) същото момче щеше само да наднича през прозореца на залата, докато се раздават наградите.
