Първите стъпки в кариерата, които всеки трябва да извърви са изключително важни. Затова са студентските стажове, които стават все по-актуални и все по-търсени от бизнеса в България.
Dir.bg стартира своята нова платформа "Идеалният кандидат", в която Флорина Иванова разказва за своя професионален път пред Борис Кънчев.
Коя е Флорина Иванова?
Флорина Иванова днес е порасналата версия на онова щуро момиченце, родено в София, което риташе футбол с момчетата зад блока, мечтаеше да бъде актриса, но задължително в телевизия (нямам идея защо), биеше се с по-големите и се ядосваше на всяка несправедливост. Днес също играя футбол, но с колегите. Работя в телевизия (е, не като актриса), боря се с „големите“, но под друга форма и когато ситуацията го налага и продължавам да страдам за всяка неправда. Може би и затова реших да преследвам развитие в сферата на журналистиката. В момента съм спортен репортер и водещ на спортните новини в bTV. За да стигна дотук, завърших Американския университет в Благоевград, което определям като най-доброто решение в живота си до момента. Учебното заведение ни подготви по невероятен начин за професионалния живот и след дипломирането с абсолютно всички мои колеги бяхме напълно готови да се впуснем във всяко едно кариерно предизвикателство и да решим всеки един проблем, който се изправи пред нас. Наистина съм много благодарна за образованието, което получих в AUBG, и искрено вярвам, че именно то е основната причина да поема по много правилен път на развитие.
Разкажете ни за първите стъпки във Вашата кариера. Кога, къде и как се случиха те?
Първите стъпки в кариерата ми поех още в университета. Образованието там беше много практическо. Хвърляха ни в дълбокото. Дипломирах се с филм за златното момиче на българската художествена гимнастика – Невяна Владинова. Всичко по „Златната надежда“ – идея, режисура, снимане и монтаж - правих сама. Това беше изискване. Носила съм по два куфара с техника по влаковете всеки път, когато трябваше да снимам в София; обърквало се е какво ли не – от бъг в микрофона преди важно интервю, през тотално блокиране на програмата за монтаж, по време на който просто стоиш в отчаяние и се молиш auto-save-ът да е спасил част от видеото, до това да не си сигурен дали филмът ще се експортне навреме за прожекцията. Е, експортна се, но опитът, през който преминах, не само по време на дипломната ми работи, но и изобщо във всички курсове, които взимахме, ме направи изключително хладнокръвна и ми помогна да мисля много бързо в извънредни ситуации. А те в журналистиката се случват непрекъснато. Малко след дипломирането започнах работа в новосъздадената тогава BiT. Иконата в българската журналистика – Нери Терзиева, ми подаде ръка. Пое риска да даде шанс на току-що завършил студент. И ме хвърли в още по-дълбокото, като ме уверяваше, че мога да се справя с всичко. Беше изключителен лидер и психолог и знаеше как ни убеди да работим по най-добрия начин. Независимо колко отчайваща изглежда ситуацията понякога или колко часа бяхме прекарали на работното място. Започнах работа в новините и още в първите ми дни се наложи да отразявам на живо протестите за съдебната реформа – изключително важна и отговорна тема, която би следвало да се отрази от най-опитните репортери. Но екипът ми се довери, а след включването Нери ми се обади и ме похвали, а това беше един от най-щастливите ми мигове в кариерата ми изобщо. Отделно, благодарение на опита ми от университета и документалните филми, които бях снимала там, година, след като завърших, бях изпратена напълно сама, без оператор и екип, да отразявам събитията в Тунис 5 години след края на революцията. На бял свят излезе филмът „Тунис – между пролетта и лятото“. Сама ме пратиха да отразя и живота в далечния изток на Турция. Сама бях и в Дубай за авиошоуто през 2017 г., където снимах и трогващи истории с нашите сънародници там и начините им да запазят България в сърцата си. И от всичко съм най-щастлива, че не разочаровах две жени, без които това нямаше да е възможно - Нери Терзиева и Мелъди Гилбърт – моят професор по документално кино в Американския университет, носител на множество филмови награди за документалистика. Жена, която ни вдъхновяваше да мечтаем смело и да вярваме, че всичко е възможно. Казвам всичко това, защото е много важно с какви хора се обграждаш, на кого се доверяваш и кого допускаш да влияе на професионалното ти развитие и нагласата ти за него. Прохождащите журналисти и професионалисти като цяло биха били много объркани без правилните ментори и хора, които да им предадат не само знания, но и нужната увереност и вяра, че ще се справят.
Как си представяхте тогава Вашата кариера 10 години по-късно?
Все така. На терен, в центъра на събитията, в „екшъна“ - да отразявам онези теми, които са важни за обществото, да задавам онези въпроси, които хората искат да чуят, да бъда достатъчно смела и отговорна, за да съм от полза на обществото чрез професията си. Сега работя в различен ресор – в спорта. Но в него също има значими събития и важни или заплетени казуси, които са обвързани с много други насоки на общественото развитие като политика, влияние, зад кулисите, финанси и какво ли още не. Обичам работата си на репортер най-много. В студиото като водещ не се чувствам толкова комфортно и ми е скучно, но се налага да го правя, за да имам възможност и за онези дейности, които осмислят професията.
Успяхте ли да сбъднете мечтите си? Достигнахте или ги надминахте?
Занимавам се точно с това, което искам, и осъзнавам каква щастливка съм. Но тепърва ми предстои да сбъдвам мечтите си. Те са прекалено високи, защото вярвам, че за да се надскача ежедневно, човек трябва да си постави почти нереалистични цели и да се бори за тях, сякаш му трябва съвсем малко още.
Има ли нещо, което бихте променила тогава, ако можеше да се върнете в тези години?
Абсолютно нищо. Всичко, което ни се случва е за наше добро.
Ако трябва да дефинирате Вашата кариера до момента с 3 думи, кои ще са те?
2, 1, Action!
Какво мисли Флорина за стажовете, какви са съветите й към младите хора и коя е добрата новина, в която би иска да е основно действащо лице – прочетете в интервюто на Dir.bg.
