Изправят се пред мен.
В тяхна компания моите 180 сантиметра се губят.
Наблюдавам ги.
Александър и Симеон... Николови.
От фамилията им, предполагам, се досещате чии синове са.
Струват ми се много различни. Има обаче и нещо, по което много си приличат. Очите, жадни за победа, непримиримият дух, трудолюбието.
„Искаме да спечелим нещо заедно.”
Спомням си ги едни малки хлапета, които плахо крачеха около баща си – легендарният номер 11: Владимир Николов.
Оттогава минаха не малко години.
Сега Алекс е на 19. Волейболист на италианския Лубе Чивитанова. Има повече от 10 медала с националния отбор за младежи. Най-ценният – сребро от световно първенство. Определян за един от най-талантливите волейболисти на планетата. С невероятен усет към играта и впечатляващи качества. Всичко до момента е постигнато с... много, много труд, оставащ извън полезрението на хората.
"Почивал съм шест дни от началото на година. Не знам кога ще почивам, но сега имам доста сили. Мотивиран съм психически. Сега още съм готов за битки."
Голямата му мечта е да стане баскетболист. В семейството, в което е роден обаче – пътят му изглежда предопределен. Такава е ситуацията и за три години по-малкия Симеон. Няколко години тренира, но не изпитва удоволствие от играта. В един момент обаче всичко си идва на мястото. Симеон признава, че е оставал в сянката на брат си, но това на моменти му е помогнало, за да „работи тихичко” към целта.
"Дълго време се борих със себе си. Всъщност наскоро започна да ми харесва играта, когато стана по-бърза, когато започнах да разбирам играта", споделя Симеон.
Той е е 16 години и играе като разпределител в Левски. През миналата година спечели първия си медал с националния тим - бронз от европейското първенство за юноши заедно с брат си.
Ролята на Симеон на игрището е да определя играта на отбора. Симеон играе на един от най-трудните постове, но онова, което вече показва на терена – провокира брат му да каже:
„Аз никога не съм виждал и не съм сигурен дали ще видя на такава възраст такъв разпределител".
Преди дни баща им – Владимир Николов постави изключително амбициозна цел - да станат световни шампиони! Александър и Симеон, които пред мен - с най-големите усмивки, с леко свити сърца, но с най-искрените очи ми казаха, че вярват, че могат да покорят световния връх.
Точно с този отбор!
Отбор, който знае как се печелят медали. Знае какво е да играе на финали. Свикнал да е фаворит. И точно поради тази причина момчетата смело вярват, че могат да покорят световния връх.
До преди няколко дни Александър и Симеон Николови водеха мощно младежкия национален отбор към световното и към мечтата за златото.
Мечтата обаче понякога рухва за секунди.
Часове преди заминаването за Бахрейн, 16-годишният Симеон срязва ръката си с чаша в хотела, засяга сухожилие на палеца си, а спешната операция е неизбежна.
Мечтата да печелят заедно на това световно първенство изчезва. Симеон остава далеч от шампионата, а Алекс обещава да подари най-хубавия подарък на брат си, който той няма да изживее. Тук е мястото да направим уточнението, че интервюто с двамата, направихме преди инцидента.
"Мислех да дам 100 процента от себе си, но ще дам 120 процента на този Мондиал, защото искам да подаря нещо на брат ми, което той няма да може да изживее. Това щеше да е единственото и последното световно... Дано един ден при мъжете да бъдем заедно. Това беше шансът, изпуснахме го."
Неизбежно от малки се сблъскват със сравненията, с очакванията, с подмятанията и с това да не бъдат харесвани заради... баща си.
"Не ми харесват сравненията. На никой не му харесва на живо в залата да го наричат връзкар. Едва ли не, когато имаш успех да е заради баща ти Владо Николов, а когато е неуспех – си набутан и заради това играеш", споделя по-големият брат.
"Мен лично сравненията ме мотивират, защото ако мога да го мина по успехи, това ще ме направи горд", добавя Мони.
Признават, че са били много близки като деца. Различните отбори и държави, в които са играли и живели обаче ги отдалечават. Споделят, че се чуват веднъж-два пъти месечно, когато Алекс не е в България. И двамата не обичат да говорят по телефона. Братската им връзка обаче е силна – без много думи и без много време, в което са заедно - просто я усещат.
Развили са уникалното качество да се радват повече на успехите на другия.
"Не е възможно някой да е толкова добър", казва по адрес на брат си Алекс.
"Аз повече му се радвам на него, отколкото бих се израдвал на себе си", добавя Симеон.
Последната година е била трудна за цялото семейство. На 9 юли 2022 г., 18-годишният Александър официално бе представен като играч на шампиона на Италия - Лубе Чивитанова. Очаквано, след новината, сигурна съм в главите на голяма част от нас, на преден план е излязла мисълта: "Е, той все пак е син на Владимир Николов".
Подобни думи са още по-голям стимул за него, но добавя, че в него е имало и страх.
„Единственият страх е да не успееш да направиш това, за което си отишъл. Това никога не съм го казвал - страх да не разочароваш себе си и после всички други хора, които са вярвали в теб. Беше много, много трудно от гледна точка, че не бях играл на такова ниво. За първа година професионалист и нямаше нищо общо с колежа. Нямаше към кого да се обърна като не ми тръгваше 2-3 седмици играта, като не можех да играя. Чувах се само по телефона с баща ми."
"Много бях щастлив за него. Всеки път, когато го гледах по телевизията с майка ми и баща ми... аз повече му се радвам на него, отколкото бих се израдвал на себе си. Имаше много пъти, в които се прибирах сам, но знам, че те са отишли при него, защото той се нуждае се от тях и няма с кого да сподели", откровен е Симеон.
Година по-късно равносметката е следната: финал в италианското волейболно първенство, само на 19 години. Алекс не просто оправда очакванията, а се превърна в лидер на отбора. Без звездомания, без гръмки изказвания. Едно 19-годишно хлапе се извини, че при първата си година в клуба, отборът е отпаднал на 1/4-финал в Шампионската лига. Едно 19-годишно момче, определяно за детето-чудо на световния волейбол - се разплака, след като неговият Лубе се класира за финал. Знаете ли защо? Цитирам: "Както баща ми каза - това да стигна до финал с такава игра, в първата си година тук, е нещо много рядко срещано."
"Мога да кажа, че онази страх със сигурност се е махнал, отстъпил място на жаждата още повече за успех. Нашите много ми помогнаха през целия сезон. Те дойдоха на най-слабия ми мач за сезона в Турция. Бях тотална дупка, не знаеш какво се случва и ти трябва някой да помогне. Някой, който знае повече от теб. В този случай майка ми и баща ми бяха там. След този момент направих най-добрите мачове през сезона."
Симеон е свикнал с това, че с неговия пост, ще върши "мръсната работа" и често ще остава в сянка.
"Постовете всъщност не се избраха по мое желание. Още, докато бяхме във Франция, играехме мини волейбол, аз бях може би 1.20 висок и просто в нашия отбор нямаше кой да играе разпределител. Избраха мен, но беше силно казано разпределител, бях вдигач", с усмивка си спомня той.
А, брат му, обръщайки се към него добавя: "Хвърляше жестоки тикви."
За много хора, след като си син на известен спортист, всичко се случва много по-лесно. Едва ли не пътят ти е начертан и просто трябва да вървиш по него. Рядко някой обаче се поставя на мястото на едни крехки деца, към които от самото начало има очаквания – от хората, от родителите и най-вече… от тях самите.
"Наскоро започна да ми харесва играта. Напоследък става все по-интересно да си разпределител. Много години се борих със себе си и залата не беше най-любимото ми място", откровен е Симеон.
Знаят, че винаги ще бъдат сравнявани с баща си. Тази история обаче е отвъд волейбола и спорта. Историята за братя и връзката между тях, която точно в този момент – е по-силна от всякога.
Алекс и Симеон Николови.
Запомнете тези имена!
А кой от двамата познава по-добре баща си - вижте във видеото.
