„Днес Илиян Ласков на 8 години започна своя баскетболен път! Желаем му успех, постоянство и трудолюбие!“
Тези редове в социалните мрежи прочетох преди няколко дни на страницата на баскетболния отбор на колички на Левски.
Усмихнах се.
Усилията, любовта и времето са в основата на една шепа борбени хора, които в последните години развиват този спорт. А резултат е налице! Не, той не идва сега, но сега виждам, че имат все повече съмишленици.
Е, днешният ни баскетболен герой в поредицата ни за тях, които се различават от общата картина, но обичат спорта - "Другите шампиони", е само на 8.
Илиян Ласков. На 13 април той изигра първия си официален баскетболен мач рамо до рамо с батковците.
„Беше много щастлив, много щастлив. Беше страхотно да го наблюдаваме как влиза и играе.“, споделя развълнуван баща му Мартин.
Повечето момчетата, които играят баскетбол на колички, са преживяли инциденти, след които са преоткрили спорта. При Илиян обаче не е така. Той просто се ражда така.
Малформация (увреждане, дефект, възникнал по време на ембрионалното развитие).
Дефект.
Една от най-ужасните думи, които може да съществува, когато говорим за човек. От разказите на Иво Иванов съм запомнила един цитат в главата си и той звучи така: „Няма недостатък в този живот, който да не може да бъде превърнат в преимущество.“
И докато гледам Илиян, който приближава към мен, знам, че той има едно огромно предимство над нас: на 8 години, въпреки решението на съдбата да няма дясно краче, той не спира да се усмихва.
„Едно на 50 хиляди деца се раждат така. Почти цялата му бедрена кост липсва, от което едното му краче е по-късо. Още щом се роди, веднага се консултирахме с най-добрите ортопеди в България, всички ни насочиха към един американец. Срещнахме се с него в Италия, но той предложи много сложна и скъпа операция и решихме на този етап да не го мъчим. Операцията струваше 369 000 долара и за в бъдеще щеше да има още. И сега сме щастливи, че може да ходи и да се движи, дори с протеза, но може да се движи сам.“, добавя баща му.
Колко струва детското щастие? Труден въпрос с много отговори. За Илиян големите усмивки и радостта идват, когато прохожда с помощта на първата си протеза, още докато е на 8-9 месеца. С протеза, но сам.
„Много съвети – защо не сме го махнали, защо не сме го оставили, дори в детската градина имаше, а ние сме щастливи, че го има. Сили винаги сме намирали. Много сме щастливи, че той може да ходи и още по-щастливи сме, че може да тренира. Той е много жизнен, тренира баскетбол, кикбокс, на плуване ходи.”
Наблюдавам Илиян по време на срещата ни. Не спира за секунда. Усмихва се, тича, смее се. Учителите го наричат палав, а струва ми се той има детство подобно на нашето – с много игри, с много бели. Носи в себе си духа за победа. А след всяко чуто „можеш”, се опива да бъде още по-добър. Преди години, съвсем случайно се срещат с баскетбола на колички.
„Бяха му откраднали колелото. Бяхме го пуснали в една група да го търсим. С нас се свърза едно момче Георги Иванов, той е доста добър състезател. Той се свърза с нас и ни каза за баскетбола. Заведохме го, много му хареса и така се случиха нещата. Много добре се чувства. Другите много му помагат, те се грижат за него. Треньoрът каза, че напредва много бързо. Има си негова количка, тренира си с нея.”
В тази ситуация е важно треньорът не само да е добър специалист, а и добър човек. И Илиян има този късмет!
