Нарекохме го спасител. СПАСИТЕЛЯТ, когото Персиян мечтаеше да прегърне…
Спасителят, когото открихме.
"Здравей, спасителю!"
Така преди седмица започнах „Писмо до ТЕБ“. Позволих си да разкажа историята на Персиян Еленков през моите очи, през моето сърце.
В едни от последните редове написах:
"Добри човеко, дано си гледал, дано си прочел!
Дано се появиш!"
Минути след излъчването на историята в „120 минути”, си мислех – възможно ли е наистина? Възможно ли е да те открием? Та, те бяха минали повече от 5 години...
Та, защо не беше се появил досега? Дали пък не искаше да останеш анонимен, дали пък не наблюдаваше отнякъде Персиян, дали... имаше право.
Имаше, но така силно исках да успеем с Персиян… И докато развивах теории, и докато си мислех: Персиян ми написа:
„Имам чудни новини за теб. ОТКРИХ ГО. По-точно той ме откри.“
Появи се. Не бяха минали и два часа от излъчването на историята, а чудото се случи.
Няма да ти разказвам за емоциите у мен. Няма да ти разказвам за щастието, което изпитах. Усещах едно – има смисъл в тази професия!
УСПЯХМЕ. Да, наистина успяхме, Персиян!
„Първата мисъл е той е жив.”
Здравей, СПАСИТЕЛЮ. Здравей, Светлин.
Доц. Д-р Светлин Цонев. Потърсих името му в интернет. Специалист кардиолог, ангиолог с над 10 години опит и основни интереси в областите микроваскуларна дисфункция, сърдечно-съдови образни методи, невро-вегетативна регулация.
Продължих да чета.
„Доц. Цонев е с призвание да бъде лекар!”, „Човечно отношение“, „Професионалист“. Тези последните бяха написани от пациенти, от хора, които вече бяха се докоснали до д-р Цонев. Една от рецензиите обаче, ме накара да я препрочета няколко пъти.
„Този човек и доктор е изключението, което прави очакванията на пациента космически за многото доктори, които съм срещала за едни...58 години живот. Да можеше зад всяка врата да има по един д-р Цонев...“
Вдигнах глава с насълзени очи. Осъзнах, че той, точно той - спасителят, не беше пратен случайно „на вратата” на Персиян.
„Помня това утро. Беше доста рано, валеше дъжд. Близо до София видях обърнатата кола и спрях. Това, което помня е, че видях крака, видях тежката катастрофа и едно младо момче, което ми говореше, и ми говореше спокойно...”,започва разказа си доц. Цонев при първите си спомени за онзи 4 февруари.
Няколко завоя преди да попадне на катастрофата, в главата на Светлин минава мисълта, че времето е лошо и трябва да намали. След още няколко завоя, вижда струпаните хора на магистрала „Хемус”, вижда обърната кола и не се поколебава да спре.
„Той беше в храстите. Помня физиономията на колегата, който беше в линейката. Беше шокиран от състоянието на едно младо момче. Знаех, че бързо трябва да го извадим оттам, бързо да го транспортираме до болница. Направих турникет на крака. Той беше в шок и въпреки, че изглеждаше адекватен, за секунди всичко можеше да се промени. Не исках той да умре на магистралата.”
Д-р Цонев не спира да повтаря само да помнят часа, в който е направен турникета. Час, който е от изключителна важност за живота на Персиян. След това линейката тръгва. Тръгва и той. Светлин Цонев не оставя координати. Казва, че в такива моменти, човек не мисли за подобно нещо.
„Това е един спомен, който и като човек, и като лекар, беше ужасен за мен. Спомен, който в годините съм се опитал да забравя. В неделя, когато излъчихте репортажа, се обадих на майка ми и започнах с това „помниш ли”.. И тя каза – да помня, ти тогава не искаше да говориш. Каза само направихме какво можахме. Не знам дали ще оцелее.”
Д-р Цонев не вярва, че Персиян ще оживее. През годините не разказва на почти никога за инцидента. Знае майка му, на която казва, че за този ден не иска повече да се говори. Иска да го забрави. Персиян оцелява. Д-р Цонев обаче разбира това едва в неделя, на 12 март. Казано по друг начин 5 години и 36 дни след катастрофата.
„Месеци, години след това съм си мислел да се обадя. Просто да знам какво се е случило. Имам колеги навсякъде, но не го направих. Когато помагате на пострадал човек – помните физиономията, помните очите. И ако по телефона ви кажат, че се е случило най-лошото... аз не исках да живея с тази мисъл. Казвам го като човек.”
Помним повече онези, които не сме успели да спасим, добавя д-р Цонев. Затова и преди да се свърже с Персиян, Светлин първо звъни на майка си за потвърждение. Чува се и с колегите си от Правец, при които е бил на семинар през онзи февруарски ден и чува:
„Той е. Това е момчето.”
За секунди кошмарният 4-и февруари се преобръща. Превръща се в добър пример. През годините Персиян търси всевъзможни начини да открие спасителя си чрез медии и призиви, те обаче не достигат до д-р Цонев. Едва сега, едва сега всичко си идва на мястото.
„Първо беше усещането на радост. Ако за него е облекчение да се видим, това е облекчение и за мен. До този момент беше един спомен, в който си казваш дано да се е случило най-доброто за този човек. Сега виждам един реализиран човек, който се бори и който е пример. Една от причините да се съглася да се появим по този начин е, че това всъщност е добър пример. Той е добрият пример, той е героят на историята.”
Всеки можеше да бъде на мястото на д-р Цонев. Всеки можеше да бъде и на мястото на Персиян. Аз, ти, твой приятел или близък. За Светлин това трябва да е и основното послание на историята. Освен доброто, освен него - да бъдем по ангажирани, по-подготвени за такива ситуации. Те са част от живота, а понякога са живот, спасен живот!
„Няма значение, че аз съм лекар – можеше да бъде някой друг, който да не знае какво да направи. Оказването на бърза помощ е един курс, но не само за да ни дадат сертификат за книжката. Курс, който да помним за цял живот. Ако ние знаем какво да правим в тази ситуация, ако бързата помощ бъде използвана в различни обучителни програми среда деца, студенти, спортисти. Това са нещата, които за минути могат да спасят животи.”
Онзи 4 февруари вече е различен. Персиян мечтаеше за този момент. Мечтаеше за среща между него и спасителя си. Мечтаеше за момента, в който ще каже най-искреното „благодаря” и ще прегърне този човек, превърнал се в спасител. В сряда, 15-и март, първата среща между стана факт.
„Каза толкова искрено „благодаря” и получих толкова силна прегръдка. Изключително, изключително емоционално беше. Щастлив съм, че точно на него съм помогнал. Той е вдъхновяващ. Заради всичко, което прави, заради баскетбола, който развива. Той има много да даде и има какво да даде на хора, които са в неговата ситуация, защото имат нуждата от подкрепа.”
За всички, които сте издържали до края на този материал – това е история за доброто. Защото
"ДОБРОТО Е ЗАРАЗНО", както твърди доц. Светлин Цонев.
СПАСИТЕЛЮ, аз не знам къде съм била на 4-и февруари 2018. Не помня какво ми се е случило. Вече не искам и да знам дали помниш онзи 4 февруари. Искам ти да ме попиташ какво е за мен 12-и март.
Защото доскоро не значеше нищо, абсолютно нищо.
Днес е друго. Сега е толкова хубаво.
Да ти кажа ли защо? Знаеш, ти, спасителю, знаеш!
Казах ти – Персиян е вдъхновяващ!
А, аз – аз, Станимира Атанасова, искам да кажа просто „благодаря”.
ПС: Преди седмица Персиян желаеше да има възможността да се срещне с човека, минал в онова въпросно утро на 4-ти февруари. Човек, превърнал се в спасител. Седмица по-късно, двамата ЗАЕДНО бяха в главната роля на предаването "120 минути".
