„Много се надявам вие и вашите зрители, ако знаят човек, който им е разказвал история за момче, което е катастрофирало на 20 километра от София, на магистрала Хемус – ако могат да се свържат с него… много искам да го видя...”.
Здравей, спасителю,
Как си? Къде си?
Помниш ли онзи 4 февруари? Онази неделна сутрин през 2018-а? Пътуваше по магистрала Хемус към София, а може и към някой друг град или държава. Пътят беше спокоен, а ти вече приближаваше – на около двайсетина километра от столицата.
Помниш, знам.
Ден като ден.
Секунди по-късно нищо няма да бъде същото – нито за теб, нито за онова непознато момче, чийто крак няма да успееш да спасиш, но ще спасиш живота му.
На 4 февруари 2018-а, ти, човече не се подвоумяваш. Не се колебаеш да се втурнеш към преобърнатата и смачкана кола, разрязана от мантинелата. Знаеш, че освен обърнатата кола, животът на онзи, който е вътре - също ще се преобърне.
Без да знаеш кой е вътре, без да те интересува - правиш онова, което е твой дълг не само на доблестен български лекар, но и на човек!
А, вътре се оказва един живот на 25. Живот в разгара на силите си.
„Аз съм Персиян Еленков. Съвсем обикновено момче, което обича да спортува. Името ми ми носи късмет и винаги успявам да се откроя.“
Ангел хранител. Ти вярваш ли, че имаш, спасителю? Не знам дали и Персиян е вярвал преди. Знам обаче, че след онзи 4 февруари, когато пътува от родния Ботевград към София, днес той не само вярва, а знае, че го има, знае, че те има – теб!
„Пътувах по магистралата със съвсем нормална скорост, но в един момент изгубих контрол над колата. Излетя, преобърна се и в един момент аз просто се събудих, бях надолу с главата и кракът ми го нямаше… Бях в съзнание през цялото време. Имаше един човек, само един човек, който ми се притече на помощ. Човек, който все още се опитвам да открия, защото нито знам името му, нито си спомням как изглежда. Всеки път, когато наближи тази дата си спомням, че има човек, който ми помогна много, защото се оказа и доктор, оказах се голям късметлия, много ми помогна със сигурност и дължа живота си на него. Това, че не знам как изглежда, че не помня името му... ме тормози.”
Знаеш ли, спасителю, понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Персиян Еленков започва втория си живот на 25-годишна възраст.
„Истината е, че животът ми се промени към по-добро, дори харесвам живота си повече.”, споделя с усмивка.
136 дни след катастрофата, Персиян заедно с протезата си „прохождат” отново. На 20 юни, навръх рождения ден на майка му – той ѝ подарява най-хубавия подарък. А, ти спасителю, си част от този подарък, защото благодарение и на теб, синът ѝ е жив. Знаеш ли и друго, според модела на един от най-успешните психиатри в историята – Елизабет Кюблер Рос, човек сполетян от голямо нещастие, трябва да премине през няколко фази. Трябва да приеме неизбежното: отрицание, гняв, спазаряване, депресия и най-накрая приемане. Докато разговарям с Персиян, имам усещането, че голяма част от тях, той ги е прескочил. Може би просто добре успява да прикрие най-трудните периоди след инцидента. Знам обаче, че днес дори, когато му се иска да обвини живота, дори в моментите, в които иска момчето от миналото, по очите му усещам, че е избрал да приеме ситуацията такава каквато е. Иска да продължи и по-важното – да бъде щастлив.
„Приех го със смирение. Просто няма какво да направиш – ти си изгубил нещо, не е в твоя контрол и оттам нататък мислиш какво можеш да направиш, за да може да се справяш занапред. В такъв момент е хубаво да дойде някой, за да ти покаже, че всичко ще бъде наред.”
Много хора се отчайват в такива моменти. Потъват в депресията… и остават завинаги на спирката наречена „нещастие“. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента… в живота, който вече не съществува. Персиян обаче не иска да живее по този начин.
„Сестра ми ме срещна с баскетбола в колички. Момчета от отбора дойдоха в болничната стая. Дойдоха и ми вдъхнаха увереност, че всичко ще бъде наред и че ето на тях им се е случило, даже и по-тежко, и се справят добре...”, спомня си Персиян.
