В една от историите си вдъхновяващият Иво Иванов казва: “ Няма недостатък в този живот, който да не може да бъде превърнат в преимущество.“
За да стигнем до този философски поглед над живота обаче, всеки трябва да извърви определен път. Обикновено е много дълъг, често не е и приятен. А, в основата на този път е да първо да приемем себе си - точно такива какви сме или каквито животът ни е отредил да бъдем.
В доказателство на казаното е следващия материал. Историята на Йордан Йорданов, който понякога тича из живота, друг път го танцува, но винаги е с усмивка налице.
"Аз съм Данчо. Пия кафе, тренирам и танцувам. Аз съм програмист. Живея в Лондон. На мен нищо ми няма принципно", започва той с широка усмивка.
"Но да, иначе съм с церебрална парализа. Роден съм с нея и не го приемам като нещо, което ме различава от другите. Просто е част от мен и е това, с което разполагам", допълва Данчо.
За момчето Данчо след малко.
Стотици пъти, може би и дори хиляди съм получавала въпросите – „Ще отидеш да тичаш сама в парка, наистина ли?“. „Ще тичаш толкова много време, наистина ли?“ . Всеки път отговарям с усмивка. С времето разбрах, че е трудно да обясня защо го правя.
Понякога ми е трудно да дам отговор и на себе си. С времето и с израстването (нещо, към което всички уж се стремим) една дума винаги изскача в съзнанието ми – СВОБОДА. Свобода да се движа, по-бързо и по-бързо. Свобода да достигам до места, на които другите не могат, свобода да предизвиквам себе си… свобода…
Когато се запознах с Данчо, го открих във фитнеса. Ден преди отново да се качи на самолета от България към Великобритания. Грабва ме с упоритостта си по време на тренировка. Мога на моменти да го нарека и инат, от който всички понякога имаме нужда в преследването на целта. Грабва ме и със заразяващата си усмивка. Последното нещо, което щях да забележа, ако не знаех предварително, е, че Данчо има някакво увреждане.
"Последният път, когато не спрях цял ден да се усмихвам, е когато се състезавах на 10 км. Тогава все едно бях спал със закачалка на устата. В началото фитнес инструкторът ми Милен ми предложи да започна да тичам. И аз пробвах. И беше много гадно, между другото. Малко по малко започна да става приятно. Толкова е заразяващо! Искаш все повече и повече. Следващото предизвикателство е полумаратон", разкрива той.
С отворена уста съм, докато ми разказва.
Първосигнално питам защо и веднага онова гласче в главата ми шепне: „свободаа, свободаа, свободаааа“.
В Данчо има живот! И толкова много енергия, че да те накара да поискаш да правиш всички дълго отлагани неща, да загърбиш хилядите оправдания и като него - да се опреш на волята си.
"Започнах с тренировките първо. След това абсолютно от нищото реших да си купя китара. Така си купих ужасна китара, но ръцете ми бяха залепнали за нея. И започнах да се занимавам и с китара, и с тренировки. От половин година вече съм много запален по суинги джаз танци като по-социално хоби.
Музиката е свобода, винаги е била начин да изразявам себе си, да изразяваш мисленето си…", разказва той.
Противно на очакванията, Данчо определя себе си като късметлия. Най-вече заради своите родители, които никога не са го поглеждали като различен. Той не крие своето светоусещане, което е свързано с това да търсиш щастието единствено и само в себе си.
