„За секунди всичко рухва.
Едно грешно стъпване преобърна живота ми.
Аз се учих, едва ли не, на 17 години отново да прохождам.
Едно грешно стъпване.“
14 август 2022 година, неделя.
Мюнхен, европейско първенство по спортна гимнастика.
Има дни и дати, които помниш завинаги.
В тях всичко се преобръща.
За едно 15-годишно момиче предстои финал на прескок. Скок, който е правила стотици, хиляди пъти.
Тръгва с десния крак, засилва се, ускорява.
Във въздуха е.
Лети. Изглежда свободна, докато изпълнява движението, което малцина умеят.
Приземява.
Приземява и се чува оглушителен писък.
Едно грешно стъпване. Едно приземяване, което може да направи и със затворени очи, но не и днес.
„Помня много малко неща. Аз не усетих толкова болката, колкото се изплаших. Падна кръвното, имаше и припадъци. Имах наистина трудни периоди. По време на рехабилитацията за коляното имах чувството, че не прогресирам. Възстановявах се доста дълго време, тъй като имах главен проблем с менискуса, освен с кръстната връзка.”
Коя е тя?
Валентина Георгиева.
На 17 години. От 11 тренира спортна гимнастика. 11 години, в които животът й преминава предимно в залата и по състезания. Няма време за излизания с приятели. Често няма възможност да присъства дори на празниците на най-близките си. В залата обаче се чувства себе си. Чувства се жива. Откъсната от света, защото там, там е нейната свобода.
„Има такива моменти, в които даваш всичко от себе си, но си уморен. Има момент, в който искаш да станеш, да си тръгнеш и никога повече да не се върнеш. Тогава обаче си казваш – какво ще е животът ми без това нещо?”
Валя, както всички в залата я наричат, започва за тренира на "Герена", когато е на 4. Майка й я записва на гимнастика, но... художествена. В съседната зала обаче тренират каките и батковците от спортната гимнастика.
„Един ден просто исках да пробвам. Трябваше да е 30 минути пробно. Просто с треньора се спогледахме и казахме – това е моят спорт, оттук не ме мърдате”, добавя Валентина.
Талантът ѝ е повече от забележим. Трудът и усърдието обаче я извеждат до медалите на редица състезания. През 2020 г., само на 14, тя носи първи медал за България от европейско първенство от 30 години. Две години по-късно на Световната купа в Хърватия триумфира със златен медал на прескок.
„Все едно бях в някакъв сън и не можех да се събудя, но не беше сън, беше реалност.”
Само 63 дни след златото обаче, идва злощастният инцидент в Мюнхен. След него първо трябва да приеме случилото се, след това да се научи да ходи отново... на 17, след това да скача и мечтае, отново.
„Наложи ми се почти 2 месеца да стоя в шина и патерици. Кракът ми беше много атрофирал и беше много трудно връщането на мускулатурата, свиването на коляното, ходенето… Аз си казвах, ако аз се възстановя напълно – дали може да се случи отново. По същия начин ли ще скачам, ще имам ли болки, ще имам ли страх да не се повтори. Казвах си най-често, че виждам прогреса в себе си – че съм тръгнала от нулата да проходя и едва ли не отново да скачам. И даже скачам нещата, които преди контузията не съм правила.”
С оператора Борис Пинтев прекарахме няколко часа заедно с Валя в залата. Наблюдавам всичко, което прави. Този спорт винаги е будил огромно възхищение в мен.
Как го правят? Колко труд се крие зад всичко това? За мен изглежда невъзможно. А, тя? Тя само до преди няколко месеца не е можела да стъпва на този крак. Сега прави всичко, което е правила и преди контузията. Без страх, без притеснение.
„Просто в момента, в който ми се позволи да идвам в залата, не спирах да идвам. Всеки ден. Исках максимално бързо да стане, но уви – 1 година не ми мръдна, дори и малко повечко. Може би само треньорът ми знае през какво съм преминала, защото беше до мен, но и той не го е усещал толкова психически – през каква трудност преминавах”, споделя 17-годишното момиче.
„Аз й казах да се подготви за много дълъг път, да се въоръжи с много голямо търпение. Аз съм минал по същия път като състезател. Физическата умора се преодолява, психически е по-трудно”, добавя треньорът й Филип Янев.
Преди 13 години, нейният треньор преживява същото. Контузия на коляното – скъсани кръстни връзки и менискус. Когато наблюдаваме как Валентина лети отново във въздуха, всички се страхуваме повече от нея. Затваряме очи в моментите на най-трудните елементи. Нас ни е страх, нея - не. Ако позволеше на страха да я завладее, никога нямаше да се върне отново в залата. Никога нямаше да прави с такава лекота всички тези невероятно сложни и толкова изящни съчетания.
„Не се страхувам дали ще стъпя пак погрешно. Всеки път като затворя очи и си изигравам скока преди да скоча и си казвам , че ще го направя. Не си казвам сега няма да стане, защото ме боли, а ще кажа – преглъщам болката и ще го направя.”
