Нека се изясним от самото начало - победи над Гибралтар и Северна Македония в никакъв случай не са футболният Еверест. Не са дори и Черни връх. Просто по гърбовете ни отново пролази отдавна забравена тръпка. Приятното усещане, че онези там на терена действително се държат и изглеждат като национали на България вместо като сутрешни отломки след поредния ергенски запой.
Извинявайте, ако сте от върлите патриоти и непоправимите футболни оптимисти, но на кой нормален човек му пукаше за този отбор през последните години? Направо ни писна от невзрачни треньори, нелепи играчи, абсурдни резултати. Първо беше болезнено, после - тъжно, а накрая стана откровено скучно.
И точно когато най-малко очаквахме, на хоризонта леко просветля. Дойде някакъв ръбат сърбин и отвори широко прозореца в неособено ароматната съблекалня. Младен обича да вари - а вероятно и да консумира - ракия. Обаче явно това му е само хоби, което рязко го отличава сред изпаренията в родната футболна система.
Човекът гледа, мисли и обяви списък с футболисти, който изглеждаше меко казано странно. Без куп нафталинови звезди и насред яростните критики на деятели, функционери и апаратчици. Пет гола в един мач - за първи път от 9 години. Победа в гостуване - не се беше случвало от 4.
Е, оказа се, че има и други за повикване освен до болка втръсналите на всички. Млади и готови да изядат тревата. В Скопие ги псуваха, ритаха, блъскаха, унижаваха. Мач, в който на терена излизат момчета, а накрая се прегръщат мъже.
А и да си признаем - откога не бяхме гледали на тръни 90 минути в бяло, зелено и червено? Да, в началото заради освиркания химн и арогантните домакини. Но накрая - заради капитана Десподов и останалите от голобрадата чета на Кръстаич.
Ще видим де, може би е твърде рано. Дори със сигурност е твърде рано. Но ако духът от Скопие се запази, кой знае - може би малко по малко стадионът отново ще започне да се пълни. Не онзи в Разград, който шефовете на Младен предпочитат за по-сигурно. Знаете кой стадион - онзи, националният, с името на Апостола.
