Представете си, че сте прекарали 2023-а на Марс и тъкмо падате оттам за церемонията "Спортист на годината". Вероятно ще решите, че през изминалите 12 месеца българският спорт е преживял някакъв бурен ренесанс, а титлите и рекордите са ни затрупали като лавина.
За последно толкова сърдити имаше през 2000 година. Тогава трябваше да изберем само един от петимата олимпийски шампиони на игрите в Сидни. Спечели Тереза Маринова пред Таню Киряков, Гълъбин Боевски, Армен Назяран и Мария Гроздева. Топ 10 допълниха още петима медалисти от същия форум - Румяна Нейкова, Петър Мерков, Йордан Йовчев, Серафим Бързаков и Георги Марков. А извън десетката останаха още един призьор - вицешампионът Алан Цагаев...
Да, тогава някои от тях се почувстваха пренебрегнати. И с право. Как да посочиш първия сред равни?
Дори няма смисъл да се връщаме по-назад във времето. Че ще стане крайно неудобно.
Днес се цупят спортисти, които преди двайсетина години нямаше да влязат и в топ 100. А дежурните дигитални експерти по всичко се усъмниха дори в първото място на Александър Везенков.
Да, момчето е "само" най-добрият в Евролигата и играе "едва" по няколко минути в НБА. В НБА! Но той какво точно е виновен, че конкурентите му за тази пуста статуетка никакви ги няма?
Само за сравнение - когато Георги Глушков първи пробива в Лигата на извънземните през 1985 г., дори не попада сред първите трима в анкетата. Кои са първите трима ли? Стефка Костадинова, Наим Сюлейманоглу и Таня Богомилова...
Григор Димитров също не заслужавал второто си място. Та той е под №14 в спорт сред първите 5 по конкурентност в световен мащаб. И в разгара на ниските страсти тези дни кротко си проправи път към пореден сблъсък с Рафаел Надал. Рафаел Надал!
Всъщност именно тези двамата - Везенков и Димитров - биха имали някакъв шанс и в стойностните класации от едно време.
А сега от трето място надолу е компромис до компромиса.
