Ако ви трябва пример за израза "Крушата не пада по-далеч от дървото", то волейболното семейство Николови са повече от ясен пример за това.
След бляскавата си кариера в пет държави, пет пъти шампион на България, с бронзови медали от световно, европейско и Световна купа, а вече президент на волейболен клуб и с издадена автобиография, Владимир Николов може да е спокоен. Той и съпругата му Мая, също бивша волейболистка, оставят спорта в сигурни ръце - на тези, които преди години с пръстчета си са обхващали само върха на показалците им.
21-годишният Алекс и 18-годишният Симеон от години вървят по своя път. А както се оказва – Алекс задава посока, която вторият син във фамилията следва, но със собствен почерк.
Снимка:
bTV
В първото си завръщане, след като продължи образованието си в щатския университет Лонг Бийч, Калифорния, Симеон говори пред bTV, а малко след като камера изгасна, се върна към тренировката с тима на Левски.
Да напуснеш семейството си и зоната си на комфорт, не е лесно, но понякога решението идва по естествен начин...или пък когато си видял от батко си.
"Отидох в Америка преди три години да гледам брат ми. Усетих наистина обстановката, волейболната културата, която имат и беше нещо, което исках да пробвам. Лонг Бийч проявиха така интерес към мен и нещата станаха", припомня си плеймекърът на националния отбор.
А Симеон бързо показва, че гласуваното му доверие не е напразно. Още първата седмица взима акъла на треньори и съотборници в тренировъчната зала.
И то на място, в което фамилията "Николов" не е непозната – преди 4 години по-големият Александър, сега част от италианския Лубе Чивитанова, пристъпва прага на университета и както се вижда, отъпква пътеката за Мони.
"В началото беше малко трудно, с хората, с времето, с часовата разлика. Но се свиква и успях да покажа на какво съм способен. Веднага ме оцениха и беше много радостно", разказва за адаптацията си разпределителят.
Носталгия обаче винаги има, а споменът за публиката в зала Левски е още пресен.
"България липсва много. Даже много се зарадвах, няколко дни преди да се прибера. В България си е най-добре, ако трябва да съм честен.
Чувството, което изпитахме заедно с отбора миналата година, когато повече от веднъж залата беше препълнена... това е уникално и нещо, което те мотивира и те кара да искаш да тренираш още повече и да идват успехите, за да могат да идват тези хора и да се наслаждават на волейбола", вълнува се Мони.
Американската действителност
"Във волейболно отношение системата на игра, която имат американските отбори, е много организирана, много е подредена, хората са много мили и помагат. Приятно е да си около тях и да се общува.
Обстановката вътре в отбора всеки път е позитивна – нещо, което невинаги е така в България и техните методи на развитие са различни от нашите, но са ефективни със сигурност. В Европа малко повече натискаш, искаш по-бързо резултати, не си толкова търпелив. Различна култура и различни държави."
Той обаче не е сам в Лонг Бийч на Западното крайбрежие и това му помага. В университета са още Александър Къндев, Георги Бинев и Лазар Бучков.
