Саутхемптън гостува днес на Арсенал в мач от английската Висша лига. За последно "светците" успяха да спечелят срещу "топчиите"...преди 37 години.
Бившият полузащитник Глен Кокърил връща лентата назад - последната победа в Северен Лондон и следващото посещение на "Хайбъри", година по-късно, когато си тръгва със счупена челюст след равенство 2:2.
Глен сега е на 65 години и работи като плочкаджия, надявайки се да се пенсионира през следващата година. Не е загубил форма и все още играе в благотворителни мачове.
"Ако ми бяхте казали тогава, докато излизахме от терена на "Хайбъри" (бел. ред. - 21 ноември 1987 г. Саутхемптън бие с 1:0 с гол на Глен Кокърил), че отборът на "светците" няма да бие Арсенал, преди да навърша 65 години, щях да си помисля, че се шегувате. Мислех си, че моят тим ще спечели на "Емиратс" през 2023 г., когато водеше с 2:0 и след това с 3:1 и две минути оставащи до края, но "артилеристите" стигнаха до 3:3.
Трудно е да се разбере, че беше преди 37 години, когато за последен път спечелихме там - и още по-лудо, че има цяло ново поколение, което дори не си спомня стария стадион на Арсенал - "Хайбъри".
Това беше едно от най-великите места в света, с огромен мраморен вход. Чаках всяко гостуване там с огромно нетърпение.
По време на онзи мач отборът на Джордж Греъм беше на върха в класирането, но под ръководството на мениджъра Крис Никъл бяхме много подценен отбор.
През моите осем прекрасни години като играч на Саутхемптън, шест от тях бяха прекарани в игра заедно с Джими Кейс в средата на терена.
Създадохме страхотно разбирателство на терена и приятелство за цял живот извън него. Никога не спирах да се уча от него и винаги се покривахме един друг по време на мачовете.
Трябваше да спечелим в следващия ни мач на "Хайбъри" през следващия сезон, когато водехме с 2:0, преди да ми счупят челюстта. Двубоят завърши 2:2.
В един момент играех, а в следващия бях нокаутиран. За кратко загубих съзнание, а когато се върнах, всичко, което си спомням, беше нашият физиотерапевт - Денис Роуф, който ме попита дали съм добре и дали знам какъв е резултатът.
Играх до края на мача, без да имам представа, че имам счупена челюст.
Винаги имахме риба и чипс на път за вкъщи от мач в Лондон. Едва когато се опитах да хапна риба, осъзнах, че не мога да движа челюстта си. Няколко часа по-късно бях на операционната маса", спомня си Глен.
