Десет дни. Осем епизода. Прекосен океан. Прелетени над 10 000 км само в едната посока. От София до Лас Вегас, но през Лос Анджелис. И още някакви си 800-1000 км по пътищата между Калифорния и Невада. И много емоции, споделени с братя Пулеви.
Това приключение отива към своя край. Успешно. Това, заради което дойде Тервел Пулев на американска земя, се случи: той се прибира у дома с победа, официално отметната със зелено тикче в боксовите справки.
Победа №17 за него на професионалния ринг. 14-и нокаут за него на професионалния ринг. И едно счупено ребро, което ще го боли много в следващите три месеца.
Аз и колегата ми Петър Стоев имахме привилегията за втора поредна година да бъдем част от лагера на Кубрат и Тервел в САЩ. Да бъдем преки свидетели на подготовката им. Да видим с очите си как живеят на хиляди км от родината. И да усетим с какво уважение подхождат към тях американците.
През април тази година заснехме седем епизода, разказвайки пред българската публика за дните на братята. За труда, който хвърлят в името на това щом в залата се изрече фамилията Пулеви да няма човек, на който да не четеш респект в погледа. Днес затваряме кръга в един финален епизод 8, който кръстихме The Best of Pulev Brorthers.
Гледайте и си припомнете още веднъж най-забавните моменти с Кобрата и с Тервел. Двама толкова различни мъже, но братя, толкова възхитително свързани помежду си. Аплодисменти за родителите им, за баща им Венко, който със сигурност ги гледа от небето и има с какво да се гордее.
Много е интересно с тези двамата. И никога не е скучно. Има един, който не спира да говори и ти толкова свикваш с това, че когато не е наблизо направо ти е напрегнато откъде се взе сега тази внезапна тишина (познайте за кого говорим).
Има и един друг, който е с една каменна физиономия, от която обикновено трудно можеш да разбереш какво се случва в главата и в душата му. Един такъв, мълчалив, но анализиращ всяка ситуация. И един по рода си, който може след час, в който е мълчал просто да те вдигне във въздуха от смях с репликата, която е изрекъл (познайте за кого говорим).
Адски зареждащи момчета. Много естествени. Земни. Здраво стъпили на земята. Такива, които никога няма да забравят откъде са тръгнали, преди да стигнат там, където са. Всеки има право на мнение: да ги харесва, или не. Да харесва само единия. Или пък нито един от тях. Важното е, че с тази фамилия Пулеви в историята на българския спорт и на световния бокс завинаги остават няколко неща:
Един олимпийски медал, който от Лондон 2012 насам остава последното олимпийско отличие, спечелено от български боксьор (не броим олимпийската титла на Стойка Кръстева, говорим за мъже и мъжки бокс!!!). С уточнението, че там, на ринга в Лондон, Тервел отпадна на полуфинал от настоящия крал на тежка категория при професионалистите – Олександър Усик.
И още нещо, което никой не може да отнеме на клана Пулев:
Кубрат Пулев беше официално три пъти претендент за световната титла в тежка категория в професионалния бокс! Два пъти се качи на ринга и опита да се превърне във властелин на кралския клас, веднъж контузия го лиши от този шанс (мач в Кардиф 2016 срещу Антъни Джошуа нямаше, а Кобрата се лекува почти година в клиника в Барселона, заради разкъсан гръден мускул – б.а.).
Преди Кубрат не е имало друг български боксьор, който да е стигал толкова далеч на професионалния ринг в най-престижната, в тежка категория. Преди Кубрат не е имало друг български боксьор, който да бъде в елита на световния бокс в тежка категория повече от десетилетие.
И още две неща са сигурни.
Нито скоро ще имаме олимпийски медалист в мъжкия бокс в полутежка категория, нито скоро ще имаме друг, освен Кубрат в позиция на официален претендент за световната титла в тежка категория. Единственият, който може да го направи отново и скоро, това е само Кубрат.
Казвам всичко това, защото твърде малко български спортисти са разпознаваеми лица извън територията на България. Григор Димитров, Ивет Лалова, Христо Стоичков, Димитър Бербатов. И братя Пулеви.
Нали може да преброите колко от тях отдавна не са активни? И нали се ориентирате, че най-млад в тази компания е Григор Димитров, който вече е на 33?
И не, не се качвам на самолета към България в лошо настроение. Нито чертая апокалипсис в българския спорт. Нещата са отдавна ясни. Тук става дума просто за едно основно нещо, което ние, българите, генетично не умеем:
Да уважаваме успелите. И да сме благодарни, че все пак ги има. Докато ги има.
Чао, Лос Анджелис. Чао, Вегас. Чао, Америка. България, чакай ни. Великден е. Поне веднъж в годината да сме смирени и признателни.
* Най-доброто от братя Пулеви.
Тук може да откриете всички епизоди от поредицата "В ръкавиците на Пулеви":
Гледайте епизод 7 тук: https://bit.ly/43Pl8ye
Гледайте епизод 6 тук: https://bit.ly/43vMQQ7
Гледайте епизод 5 тук: https://bit.ly/3UCPxvu
Гледайте епизод 4 тук: https://bit.ly/40XjTLB
Гледайте епизод 3 тук: https://bit.ly/3UluvBm
Гледайте епизод 2 тук: https://bit.ly/4020rvW
Гледайте епизод 1 тук: http://bit.ly/3mqT5UG
