Продължаваме пътуването! След финала на Лига Европа между Севиля и Рома, е време и за този в Лигата на конференциите.
Следващата история не е за хора със слаби сърца. Тя започна в тъмните доби на 5 юни, понеделник из още тихите софийски улици. И завърши в късните часове на нощта под проливния дъжд в Прага.
Но... Всичко по реда си.
В началото е ентусиазмът. Четирима души (Ивайло Чилев, Илия Илиев, Йордан Грозданов и Константин Димитров) тръгнаха да покоряват поредният европейски финал: Фиорентина - Уест Хем. Но още с първото отваряне на багажника, точно бялата риза от багажа отиде в локвата. Какво пък, ще ни върви по вода, казах си оптимистично аз.
Тази мисъл обаче не продължи дълго, тъй като дойде сръбската граница. А там ни гледаха доста подозрително - четирима балкански субекти, тръгнали към вътрешността на Европа. Спаси ни обаче традиционният сръбски егоцентризъм.
Защото на въпроса "Къде отивате?", без да се замисля обясних: "На финала в Лигата на конференциите, където ще викаме за Фиорентина, защото там играят трима сърби, а ние с вас сме балкански братя".
Митничарят Ковачевич вдигна поглед над очилата си, слезли до върха на носа, погледна ни един по един за около 5 секунди, сторили ни се като 5 часа, след което крайчетата на устата му се вдигнаха рязко нагоре в широка усмивка.
"Хвала пуно, братя сме", отсече той и категорично махна с ръка, връщайки ни личните карти.
Първото препятствие е преодоляно.
Второто беше само в главите ни. Заради лошия късмет на екипа ни, който пътува за финала в Лига Европа, очаквахме със свити сърца границата между Сърбия и Унгария.
Просто преди седмица нашите хора чакаха два часа, за да минат. Отдъхнахме си с облекчение, когато видяхме, че този път опашката не е голяма и за 15 минути минахме в зона Шенген. Вече нямаше какво да ни спре. Пълен напред под унгарското жарко слънце и 30 градуса.
До момента на чешките облаци, проливният дъжд и едва 15 градуса в Прага. Разбира се, по всички закони на съдбата, паркингът ни беше на обратната страна на стадиона, а не там, където се раздават акредитации и има така нареченият Welcome Desk.
А да вземем чадър в България се оказа мисъл, която не е хрумнала на никого от нас.
Съдба, какво да правиш, наистина ни върви по вода - както си казахме, когато бялата риза падна в локвата. Бяхме мокри, но доволни.
Включихме се в късната емисия и отидохме на топло в хотела. Готови сме за ден две.
