Ден втори в Прага започна така, както завърши ден първи. Не, не също толкова приятно, а също толкова дъждовно. Но това вече по никакъв начин не ни притесняваше, защото отивахме на сухо и светло място. Е, на сухо със сигурност...
Само че доста време мина, преди да си намерим паркинга. Имахме запазено място на P2. Звучи прекрасно, ако знаеш къде е P2. Има табели навсякъде, въртяхме около стадиона няколко пъти - P1, P3, P4, P5, P6, P7... Е, няма P2.
На третата обиколка, точно когато се готвехме да оставим колата на един тротоар, решихме да питаме поредния доброволец, който не говори английски, къде е Паркингът. И докато той гледаше странно и кимайки без да знае на какво, колега журналист се провикна на английски за пример - One beer and you will know where the parking is...
Спогледахме се и решихме, че цената си струва. Струваше си. Не че човекът държеше да си я получи, но пък ние бяхме готови да му я дадем. Паркингът се оказа в мол, а табелките за него започваха чак на етаж минус 2. Но вече нямаше какво да ни спре.
Предстоеше срещата с Нея - висока, блестяща, красива, стройна. И всички искат да я имат - Купата в Лигата на конференциите. Тя ни очакваше в съблекалнята на Уест Хем, но в началото я видяхме толкова, колкото може да видиш вулкана Етна при мъгла.
Никой от служителите на УЕФА не знаеше от къде се пускат лампите в съблекалнята. Представяте ли си? Тъмно... Но това не можа да ни попречи да си свършим работата. Запалихме прожектора и я видяхме. В целия ѝ блясък.
Видяхме и нещо друго, свързано с тоалетните. Но за него ще трябва да си пуснете видеото. Казах го на глас, не мисля, че имам сили да го напиша.
Излизайки навън, човек от УЕФА се опита да ни каже, че нямаме право да сме в коридора, водещ към терена. Четири секунди с четири вперени погледа в него ни стигнаха, за да си промени мнението. Нещо повече - малко по-късно самият той ни отвори вратата, за да слезем от трибуните на терена.
Животът е непредсказуем. Както и езикът, на който трябваше да си говорим със сърбина Миленкович от Фиорентина. В таблиците на УЕФА пише, че говори английски, но представител на организацията упорито твърдеше, че трябва да говорим с него на италиански или сръбски. Аз бях готов да му кажа "како си, брате", но Данчо Грозданов знае италиански по-добре от него. Та го направихме на италиански.
И така, свърши и този ден. Уморени, пак малко мокри, но доволни. Тръгнахме си в очакване на двубоя. Малко остана до момента на истината.
