Благодаря ти, че ме направи свидетел на своята невероятна история. Пораснахме заедно. Остаряхме заедно.
Ти беше пример. Печелеше трофей след трофей, докато аз те гледах през телевизора, без дори да осъзнавам, че времето минава и за двама ни, а с него и животът ни.
Сбъднах една своя мечта. Видях те да печелиш и на живо. Там, в Мюнхен, когато вдигна трофея от Лигата на нациите. Не бях просто коментатор. Усетих как цялата енергия преминава през мен. Изживях този миг с теб.
Но пътят беше много по-дълъг от няколко написани реда.
Бях на около 11 години, когато те видях за първи път. Тъкмо беше пристигнал в Манчестър Юнайтед. Едно дете гледаше как клубът е заменил досегашния му любимец и дори е дал фланелката му на друг играч.
Тогава те мразех. Беше заменил Дейвид Бекъм.
И до днес ясно си спомням как гледах телевизора, когато влизаше в игра, и си казах: „Никога няма да бъдеш като Бекъм.“
Не осъзнавах какво ще поднесе животът.
Да, не беше като Бекъм. Беше по-добър.
Ти беше Кристиано Роналдо.
Помня първия ти пряк свободен удар. Топката отиде някъде по трибуните на „Олд Трафорд“. Тогава си казах: „Никога няма да биеш като Бекъм.“
А после ние – децата на онова време – те видяхме да вкарваш от над 35 метра. Видяхме го десетки пъти. И всички искаха да ритат топката като теб.
Бекъм вече беше минало.
Кристиано беше тук.
След това ден след ден се влюбвах в дрибъла ти. Беше магия. Днес почти никой не говори за него. Някои дори не си го спомнят. Сякаш е било в друг живот.
Това бяха времената, когато футболът беше повече емоция. Времената, в които още не осъзнавахме колко много политика има в него.
Ти беше едно момче, което се радваше на играта така, както го правеше и Роналдиньо. Правеше невъзможното да изглежда лесно и ме накара да заобичам футбола още повече.
Няма да забравя Евро 2004. Момчето чудо мечтаеше за титлата. Животът обаче имаше друг план. Сълзи в очите ти. Сълзи в моите очи. Мечтата ти беше съкрушена. Моята също.
Тогава вярвах, че за България тепърва ще има славни моменти, но не осъзнавах, че повече няма да видя любимата си родина на голям форум.
Златна топка. 42 гола в 46 мача.
После дойде мястото, където любовта се превърна в лудост – Реал Мадрид.
Толкова късни нощи. Толкова мигове на радост. Толкова мигове на разочарование. Понякога сякаш някой късаше парчета от сърцето ми, което не можеше да понесе поредния болезнен удар.
И дойде денят, в който те видях на живо. Беше 2014 г. Дойде в София за мача с Лудогорец. Реал Мадрид беше европейски шампион. Само няколко месеца по-рано, след гола на Серхио Рамос в Лисабон, носителят на „Златната топка“ беше в България.
Исках да изкрещя на целия свят, че си ми дал автограф, а аз бях човекът, който го получи.
На 6 юли стоях пред телевизора и се взирах в мача. Знаех, че това може да е краят. Беше ме страх. Вътрешно бях на парчета. Едва сдържах да не се разпадна. Надявах се това да не е краят. Надявах се да има още малко от твоята магия. Не исках да приключва.
Казвах си: „Още малко, още малко...“
Сякаш времето беше спряло, а тези 23 години минаваха пред очите ми, както във филма „Интерстелар“.
Знаех, че рано или късно ще дойде този миг. Отказвах да го приема.
Гласът на разума ми обаче подсказваше, че няма да е и този път. И този път няма да те видя как вдигаш световната титла. И този път ще бъдеш злодеят. И този път ще бъдеш проблемът.
Но не и за едно пораснало 11-годишно момче.
За него ти винаги ще бъдеш героят!
Благодаря ти, Кристиано.
Беше прекрасно.
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
