Понеделник вечер, малко преди осем. Студена софийска вечер, с температура около 5 градуса. Двайсетина дечурлига са се скупчили пред столичен хотел, в очакване на големите звезди на лондонския „Арсенал”.
За първи път в историята си, славният английски клуб пристига у нас, за да играе мач от Шампионската лига. И българските фенове на отбора, повечето все още ученици, очакват с трепет в сърцето срещата с любимците си – кой от кой по-известни, по-богати, по-татуирани и по-гелосани. А, както се оказва, и кой от кой по-надути и безпардонни.
Повече от 400 млн. евро, загърнати в шуби и анцузи, превземат разстоянието от вратата на автобуса до входа на хотела по-бързо и от Юсейн Болт. Без да се трогнат от призивите и молбите за автограф на треперещите от студ дечица, без да помислят за впечатлението, което оставят, без да им мигне окото за сълзите по бузите – от студ ли, от обида ли…
Вярно е, че "Арсенал" е топ клуб. В десетката на света. Вярно е, че играчите му са пътували по цял свят и навсякъде ги чакат подобни фенове. Но също така е вярно, че един малък жест може да превърне едно дете от обикновен фен на отбора, в безумно, безвъзвратно влюбен в идеята, каузата, смисъла на съществуването на клуба човек. И, изглежда, именно в последната дума се крие истината. Защото огромна част от съвременните футболни „звезди” забравиха какво е да си нормален човек. Превърнаха се в машини. Програмирани, хладнокръвни, студени и пресметливи. Машини за производство на зрелища и печелене на пари. Арогантни, надменни и безчувствени. Тотални егоисти.
Подписването върху лист хартия отнема около 2 секунди. Не е много, нали. Вярно, за това няма да има чек. Нито бонус. Нито снимка в "Инстаграм". Но, за сметка на това ще има едно стоплено сърце, което винаги ще помни този миг. И винаги ще говори с любов за „своя” „Арсенал” и за „своите” Жиру, Йозил и Санчес.
