Живко Миланов не е най-добрият футболист в историята на "Левски". Най-вероятно не е и най-добрият защитник. Сигурно не е и капитанът с най-голямо значение в тези 106 години!
Живко Миланов е просто едно дете, облякло синята фланелка през 2003 г. Тогава, на 23 февруари, само на 18 години, защитникът дебютира при победата срещу "Черно море". И така 11 сезона, разпръснати в следващите 17 години. До вчера - 23 юни, когато Миланов сложи край на кариерата си със сълзи на очи.
"Искам да благодаря на моето семейство, че през всичките години са до мен, обичам ги! Искам да благодаря на всички, които са ми дали възможност да играя за тоя велик отбор и да запиша името си в историята. Преди 3-4 месеца бях диагностициран със заболяване… Съжалявам…" - думи изречени през искрени сълзи.
Миланов не е Супермен, той не е "Герой в "синьо", най-вероятно ще придобие определението "легенда" след години. Рано или късно всеки футболист става легенда на нещо и някой!
До тогава ще сме забравили, че Живко Миланов се бори като истински капитан и до последен дъх! Оставяйки за тези след него пример за това как го правят хората от едно друго време.
"Исках така да ми свърши кариерата, когато аз спра, а не нещо да ме отказва" - с все още разтреперен глас заяви той.
Въпреки уплахата от болестта, въпреки мисълта за този бял дроб, който явно не функционира така, че да му позволи да върши това, което обича най-много, Миланов отказа да приключва кариерата си в контрола. Направи го така, както се полага - в официален мач, всявайки до последно страх в противниковите нападатели!
Защото Живко Миланов е част от последната "синя аристокрация". В съблекалнята единствено той (и Николай Михайлов, който обаче не таи добри спомени) можеше да разказва от първо лице какво е да слушаш химна на Шампионска лига на националния стадион "Васил Левски". Той беше почувствал вълнението от това да победиш "Олимпик" Марсилия и "Динамо" Букурещ в групите на Купата на УЕФА (сега Лига Европа). Знаеше какво е да се радваш, че си отстранил "Удинезе" и си на четвъртфинал във втория по сила европейски клубен турнир.
Днес тези времена изглеждат далечни. Представяте ли си, че "Левски" - отборът, който се бори по-скоро за оцеляване и се финансира с дарения, ще мери сили с европейски грандове? Колко от децата по трибуните изобщо помнят тези моменти? Или те вече не са деца? Пораснаха неусетно и без да видят нови успехи.
Останаха им само разказите и един пример - за мъжество, за сила, за това, че никой не може да ти казва как да си приключиш кариерата, пък било то и болест на белия дроб!
След 3 титли на България, 3 Купи и 3 Суперкупи, Живко Миланов е свободен да започне тежкия мач с живота. И да го изиграе по шампионски. А колкото до болестта... Ако тя е виждала с какви усилия той брани вратата си, бих се притеснявала по-скоро за нея!
