Животът е прекрасен. После е ужасен. После пак става прекрасен. И после отново ужасен. Между прекрасното и ужасното е времето, в което дишаш и вярваш, че Господ не те е забравил.
В продължение на 8 години това прави и една от най-великите спортистки, които България някога е имала - Румяна Нейкова. От Сидни 2000, където олимпийската й титла на скиф е отнета – случай, заклеймен като едно от най-гнусните престъпления в историята на летни игри.
Дишай. Издишай. Повтори. Вярвай. Вярвай, по дяволите, че онова, което те е подминало, не е било за теб, а онова, което е за теб, никога няма да те подмине.
И така до Пекин 2008, където пресича финала с преднина.
Този път няма видео повторение. Няма и грабеж. Нито арбитраж, на който истината е последното, което има значение. Една 35-годишна жена ридае неудържимо в състезателната си лодка. Толкова е изтощена, че няма сили да излезе сама на брега. Краката й не я държат. Не помни първите няколко стъпки. Чужди ръце я държат, за да не се свлече на земята.
Бурни аплодисменти. Шампионски прегръдки. От свои и от чужди. Тя не може да ги различи, защото пред себе си вижда само бели петна. Някой й стиска ръката: „Браво, Румяна! Вие накарахте България да се гордее.”
Мъжки глас. Звучи познато. Лицето обаче е в пустата бяла обвивка.
„А вие кой сте, прощавайте?”
„Аз съм президентът Георги Първанов!”
Да, историята е истинска. И се разиграва на днешния ден – 16 август, но преди 8 години на гребния канал в Пекин. Ден, в който България печели последното си до момента олимпийско злато.
Познавах Румяна Нейкова много преди тя мен. За мой късмет, от години тренирахме в един и същ фитнес. Впоследствие пътищата ни се пресякоха професионално и имах привилегията да се уча от нея, да разказвам за нея, да я давам за пример, да ми служи като вдъхновение.
Наблюдавах я всяка сутрин как идва в залата. Как се подготвя мълчаливо, как изчаква търпеливо да дойде неин ред на уредите. Как поздравява всички – от жената, която се грижи за чистотата, до децата, които я гледаха с възхищение и мечтаеха, че някой ден може да бъдат като нея.
Осем години от Сидни до Пекин.
През цялото това време се опитвах да си представя съперничките й. Дали и те тренират в обществен фитнес. Дали и на тях никой не им отстъпва място на уредите в залата, защото всеки наш аматьор се чувства по-важен от един световен и европейски шампион.
Дали и съперничките на Румяна предпочитат да останат незабелязани и да не се набиват на очи? Дали и те като нея блъскат във фитнеса, после отиват на канала и така, от сутрин до вечер, сам-сами по дългия път на своята Голгота?
Въпроси, на които умишлено не търсех отговори...
Нека ви разкажа за дървените трупчета. Едни ръчно направени, груби на вид приспособления. Поставяш по едно от тях под петата на всеки крак, когато клякаш с голяма тежест върху лоста на щангата. За повече опора и сигурност. Доскоро все още ги имахме във фитнеса...
Всяка сутрин Румяна Нейкова – същата, която стана олимпийска шампионка в Сидни, но за което не получи златен медал, кротко подпираше петите си с дървените трупчета. Започваше да кляка отново и отново, поставяйки върху гърба си непосилни за жена тежести. Дни, седмици, месеци, години. По-точно...8 години!
Месец преди игрите в Пекин не издържах й я заговорих. Тя кляка, а аз започвам някакъв жалък монолог.
„Добре де, не ти ли е мъчно? Ти, тук, с дървени трупчета под петите, а онези там в Германия и Беларус, с цели орди щабове, лекари, треньори, биохимици и алхимици, с лаборатории, работещи и произвеждащи само за тях...”
„Знаеш ли, Влади. Не ми пука за тях. Нито какво правят, нито с какво се хранят, нито кой се грижи за тях. Те не са важни. Нито системата е важна. Важна е вярата. От Сидни насам тя ме крепи и днес ти казвам, че отивам в Китай и ще ги смачкам. Всичките.”
Нямаше нужда от повече думи. Всичко бе казано. Разделихме се с усмивка.
Тя пак стъпи върху трупчетата, а аз си тръгнах спокойна, че Пекин ще бъде покорен. И ще бъде български.
Осем години по-късно чувството е същото. Преди малко й се обадих по телефона. Не беше забравила, че е 16 август. Пожела на всички момчета и момичета, които все още са в Рио кураж и дух да се борят.
И да вярват.
Защото животът е прекрасен. После е ужасен. После пак става прекрасен.
