За всяко нещо в живота Вселената избира най-точното време. И така, точно преди година, bTV отправи покана към Румяна Нейкова да бъде сред първите гости в чисто новия тогава подкаст „За спорта без клишета“.
И тя прие да отбележим заедно рождения ѝ ден на 6-и април. Гостуването обаче пропадна, поради внезапни здравословни проблеми на легендата. След това натоварената програма и постоянни отсъствия от София и страната на един от най-великите спортисти в историята на България съвсем разми идеята.
ЕДНА ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА
За да дойде отново 6-и април.
„Руми Нейкова става на 50 в четвъртък“, тези думи на уеб редактора от btvsport.bg Надежда Кожухарова по време на традиционната следобедна оперативка на спортната редакция във вторник (4.04), буквално удари всички ни като ток.
Светкавично набрахме Нейкова по телефона с нова покана. Шансовете ни тя да си бъде в София точно на своя празник бяха нищожни, но съдбата този път беше на наша страна:
„Идвам“, отсече гребкинята.
Днес е 6-и април, а на този ден, навръх своя 50-и юбилей, в редакцията да ти дойде на крака човек, донесъл неизмерима слава на България, си е благословия. Стъпваме край нея като в памукови полета и летим от чест и щастие, че този миг е наш. Повеждам я през нюзрума и я качвам в едно от любимите си работни кътчета – студиото на подкаста.
Цял един живот, две десетилетия кариера, събрани в един една огромна, тежаща 20 кг торба – с нея пристигна Румяна в bTV, а тези 20 кг всъщност е всичко, което тя даде на гребането и всичко, което гребането ѝ даде на нея – нейните медали от първия до последния ден в онзи великолепен скиф, с който тя летеше по каналите из целия свят.
„Реших да ви донеса всички медали. Специално заради вас ги изрових от сейфа“, казва жената, завоювала три олимпийски медала – златен, сребърен и бронзов, но не в тази конфигурация, а спрямо конфигурацията на Божията воля:
първо дойде горчивото сребро в Сидни 2000, където българката беше жестоко ограбена във финала, след което стигна до бронз в Атина 2004, но само, за да продължи напред към заветната мечта и златото в Пекин 2008.
ОТКРАДНАТОТО ЗНАМЕ
„Само знамето, с което празнувах в Пекин няма как да ви донеса. Знамето ми го откраднаха още там, някъде между награждаването и пресконференцията“, разкрива олимпийската шампионка на 2000 м скиф.
И в този миг вече знаем. Нейкова не може да си тръгне без българското знаме от студиото на подкаста.
Следва спешна организация в спортната редакция, а най-видният патриот измежду нас – Калоян Кюркчиев, излита от нюзрума на бегом, за да се върне с трибагреник точно след 15 минути. Разбира се, жената, с която имам привилегията да разговарям, не подозира.
Историята на българското знаме в Пекин си заслужава да бъде разказана.
Петър Бакърджиев държи в ръцете си цяло съкровище - олимпийските медали на Руми Нейкова
„Аз нямах знаме, но вашите колеги от БНТ Боряна Тончева и Камен Алипиев решават да ми донесат като идват да гледат финала. Да обаче го забравят и се сещат, когато вече са на път към гребния канал. От суеверие, а и знаейки, че и аз съм суеверна, решават да не се връщат. Но намират все пак друго знаме в движение, с което аз се загърнах по време на церемонията по награждаването“, спомня си трикратната носителка на Световната купа.
Питам я гледа ли понякога точно тази, последната финална гонка в живота си? Гонката, която осмисли кариерата си? Гонката, след която тя просто каза:
„Край, това беше.“
„Да, гледам я, но днес повече гледам записите от състезанията на Емо“, казва Румяна.
Пекин - награждаването на великата Румяна Нейкова
МАЙЧИНО СЪРЦЕ
Така е, майчиното сърце е необятно. Емил е по-големият от двамата сина на Румяна и Свилен Нейкови, който през 2021 г. върна фамилията Нейкови на картата на световното гребане. Едва 19-годишен, Емо спечели световна и европейска титла при младежите до 23-годишна възраст в… коронната дисциплина на майка си – 2000 м скиф.
Казвам, че явно нито тя, нито Свилен са дали реален шанс на Емил и Марио да изберат друг път за себе си, извън гребането. Руми не е съгласна:
„Децата ми не са тренирали само гимнастика. Опитахме да ги насочим към всякакви други спортове. Особено за малкия ни син Марио, съпругът ми беше категоричен, че не иска и той върви по нашите стъпки. Но и Емо, и Марио, сами си избраха гребането.“
Днес Емил е на 21, зад гърба му са два медала от световни първенства – златото от 2021-а и бронзът от миналата година, и два медала от европейски първенства – златото от 2021-а и среброто от 2022-а, а момчето, което поразително напомня на майка си, мечтае за много повече от това. Предстои му люта битка за олимпийска квота за игрите в Париж догодина.
„Страшно много се радвам на успехите на Емо. Това обаче не означава, че не зная как много бързо да го сваля на земята“, категорична е жената, с която България има всички основания да се гордее. Треньори на Емил са тя и съпругът ѝ Свилен, който навремето беше архитект на нейните най-забележителни победи.
Семейство Нейкови - шампионите продължават да растат
Марио е на 16, но и за него вече никой няма съмнения, че ще продължи дирята на Нейкови в гребния канал. Мечтата на тази майка е някой ден, когато и двете момчета пораснат съвсем и укрепнат, да седнат в една лодка като двойка. А до тогава, ще им помага, ще ги подкрепя, ще ги напътства, защото е наясно, че да бъдеш син на олимпийски шампион е тежко бреме.
Братя по оръжие: Емил и Марио Нейкови избраха пътя на майка си
Най-голямото признание за качествата и потенциала на Емил, Румяна получава преди две години от най-върлата си съперничка, с която цял живот се гонят и се „бият“, където могат: Екатерина Карстен.
„Видяхме се преди две години. Поздравихме се, тя ми стисна ръката и каза: Още в първия миг, в който видях Емил в гръб в лодката, аз видях теб, Румяна.“
NEYKOVA VS KARSTEN
Съперничеството на Нейкова и Карстен е едно от най-паметните в историята на женското гребане. В Сидни 2000 съдиите присъждат златото на родената в Беларус, но състезаваща се за Германия спортистка, а това е един от най-бруталните грабежи в цялата олимпийска история.
В Атина 4 години по-късно, Карстен е със сребро, а Нейкова с бронз, но в Пекин 2008 българката решава нещата много преди да пресече фотофиниша и издухва Карстен, която завършва трета.
ДА СЕ ОТКАЖЕШ НА ВЪРХА
Добре де, защо спря след Пекин, защо не продължи?
„Когато един спортист е на върха, е по-добре да си остане на върха, защото после падането от високо е много болезнено. Не съм го изпитала на свой гръб, но за да продължа трябваше да родя трето дете, моите деца се раждаха между два олимпийски цикъла“, шегува се Руми.
Спортът е политика и едни от най-мръсните политически игри са се разигравали именно с разменна монета – спортистите. Питам я дали го е усещала на свой гръб?
„Винаги съм усещала политическата битка в спорта. България не е държава, която може да се мери с великите сили. Мислите ли, че някой би позволил на една такава капчица в чашата да бори страни, които влагат милиарди от държавата и от спонсори?“
Стигаме и до взаимоотношенията съпруг-съпруга, които са в позицията на треньор – спортист. Как се случва това? Кое е първото? Кое надделява? Как се работи със суперзвезда?
„Независимо, че треньора ми е и мой съпруг, никога не съм си позволявала да му кажа: кой си ти и коя съм аз? Никога не съм подхождала с арогантност и излишно със самочувствие.
Е, да, събирала съм си багажа и съм си тръгвала от лагери и тренировки, разглобявала съм скифа, защото нещата не са се получавали, но утрото винаги е по-мъдро от вечерта, на сутринта сме ставали и сме сглобявали всичко отначало.“
РЕЦЕПТА ЗА ШАМПИОНИ
Стоя пред тази велика жена и ми е безкрайно интересно:
Има ли непреходни неписани закони в спорта? Нещо, което винаги ще важи и никога няма да излезе от мода? Нещо, без което няма победи, няма титли, няма рекорди?
„Да, има. Спортът изисква постоянство. Елитният спорт изисква постоянство. Треньорът трябва да управлява системата, а спортистът е този, който трябва да бъде управляван. И това е закон. Докато треньорът позволява спортиста да управлява, резултати няма да има.“
И може да сте поразени като мен, но тези думи излизат от устата на човек, който не може да си преброи победите, медалите и рекордите. Човек, който обаче НИКОГА не е празнувал шумно и с многобройни компании нито един свой успех, а и нито един свой рожден ден.
Румяна и Свилен Нейкови - един шампионски тандем
„Дори днес няма да има купон. Съжалявам, че ще разочаровам приятелите си, но не съм планирала нищо за юбилея. Просто не съм по партитата. Победите си празнувах скромно. Никога не съм вдигала много шум. Не си спомням да съм празнувала дори олимпийската си титла“, чистосърдечно си признава дамата, която е избирана два пъти за Спортист №1 на България.
Къде се намира днес онази красива лодка, с която триумфира на олимпийските игри в Пекин?
„На сигурно място. Поддържам я в идеално състояние вече 15 години. Лъсната е и е готова да влезе във вода. Кой знае, някой ден може да я дам на някое талантливо дете“, казва Нейкова.
СЪС СТАРАТА ЛОДКА
Преди Пекин, Румяна има възможност да седне в далеч по-модерен, чисто нов състезателен скиф, с който да атакува златото. Не го прави. Не усеща лодката като своя. И на олимпийските игри отива с 5-годишния си скиф, с който помита всичко живо пред себе си.
Отново се връщаме към Пекин и към онези минути, които и досега са ѝ като бели петна след финала:
„От лодката не можах да изляза 5 минути. Аз натискам краката да стана, но те не искат да помръднат. Организаторите ми помогнаха да изляза от скифа. Виждах всичко като в мъгла. Един човек идва и ме прегръща:
„Браво моето момиче, много се гордеем с теб.“ Да, ама кой сте вие, извинявайте, не ви виждам? „Аз съм президента Георги Първанов.“
Две десетилетия, три олимпийски медала, три световни купи, две световни титли и още много
Гребането е изключително силов спорт, в него битката на телата е безмилостна. И все пак, кое при Румяна Нейкова е било най-силното оръжие: физиката, техниката, психиката?
„Физиката ми не беше много добра. Бях много по-фин състезател. Физическите ми сили падаха бързо. Трудно държах килограми, но бях много силна психически. Успявах да изключа околните. Психиката беше основното оръжие. Почти винаги съм била много спокойна преди старт, това много дразнеше Свилен“, коментира Нейкова, която добавя, че понеже никога не е обичала силовите тренировки, най-дълго време е прекарвала по фитнес залите с щанги и тежести върху себе си.
СТРАШНАТА ДИАГНОЗА
Стигам и до един спиращ дъха кадър, който ѝ показвам. Той е от финала на Световната купа в Милано, датата е 31 май, годината 2003-а. И с тази снимка успявам да раздрусам Руми, а за това, което предстои да ми каже няма как да бъда подготвен:
„На около 100 метра преди финала просто ми стана страшно зле. Не знаех къде се намирам. Водех с много и само една гребкиня успя да ме изпревари. Човек е нещо страшно, не знам как, но събрах сили да стигна до пристана.“
За щастие, там я посреща Даниела Оронова – представител на Международната федерация по гребане, която първа усеща, че нещо не е наред.
Това са последните думи, които Нейкова успява да изрече преди да колабира. Мятат я на носилка, с безжизнено висящи ръце и я покриват с бял чаршаф. Така я качват в линейката. Свилен Нейков успява да се качи при нея в последния момент, но и той не знае какво предстои:
Милано, 31 май 2003 г. Нейкова е в несвяст след финала на Световната купа
„Тогава в спешното отказват да ми окажат първа помощ и да предприемат, каквито и да било животоспасяващи манипулации докато не дойдат допинг ченгетата. Можех да умра. Свилен ме е носил на ръце до стаята за допинг контрол. Не знам как съм дала проба. Помня само, че като дойдох на себе си имах усещането, че слон е стъпил върху гърдите ми.“
В ТОЗИ МОМЕНТ БЪБРЕЦИТЕ НА НЕЙКОВА ОТКАЗВАТ.
Всички нейни жизнени показатели са катастрофални. Румяна е посиняла цялата. Най-после ѝ пускат някаква система и заедно със Свилен успяват някак си да се приберат в България.
Посиняването не спира. Предстоят обстойни медицински прегледи и една страшна диагноза, която се вдига като дамоклев меч върху главата на спортистката:
„Отидохме при един лекар, който да ми прегледа сърцето. Няма да забравя никога този момент. Лежа, правят ми ЕКГ, а човекът с бялата престилка се обърна към Свилен и каза:
ТЯ ПРАВИ МИОКАРДИТ. ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА СПРЕ СЪС СПОРТА.“
Откачих всички жици по себе си, излязох от кабинета и казах на Свилен:
„Какъв е този, бе? Никой и нищо не може да ме спре да стана олимпийска шампионка.“
Повече никога не отидох на лекар за подобни изследвания.
