„Смятам, че съм живото доказателство, че когато на човек му бъде даден шанс, може да постигне мечтите си. Аз постигнах една своя мечта, но вярвам, че най-доброто за мен тепърва предстои”.
„Искам да благодаря на себе си, че запазих кураж. Продължих да се боря и никога не изгубих вяра в себе си. Миналата година гледах церемонията по телевизията и си казах, че догодина и аз ще съм там”.
Звучи доста самоуверено, нали? Ако думите не бяха произнесени от едно усмихнато и скромно момиче, вероятно щяха да минат за самохвални и дори леко арогантни.
Само че това са избрани моменти от речта на Мирела Демирева по време на церемонията „Спортист на годината”. Едно съвсем кратко, но запомнящо се слово. Емоционално и различно. Напълно лишено от до болка втръсналите клишета.
Без помпозен патриотизъм. Никакви трибагреници, химни и три морета. Нямаше я и познатата сервилност към спортните власти. Уви – близо 30 години по-късно държавата все така си остава основен спонсор на големите ни шампиони. Но да не забравяме, че парите, отпуснати „целево” за подготовка и лагери, не са от джоба на чиновниците. Те идват директно от данъкоплатците. И от любителите на тотализатора.
Но да се върнем на Мирела. Колко високо ще скочи и колко далеч ще стигне – трудно е да се прогнозира. Това е работа на холандския й треньор.
За нас остава само приятната тръпка от свежия полъх. От позабравеното усещане, че успехът може да носи симпатично и съвсем човешко лице.
Впрочем това бе общото впечатление от цялата церемония. Елица Янкова и Радослав Янков също дебютираха на сцената премерено и със стил. Една страхотна и напълно заслужена челна тройка, която дава обещания за идните години. А за Ивет Лалова е казано и написано достатъчно. Тя е всичко онова, в което Демирева е на път да се превърне.
Щеше да е справедливо Кубрат Пулев да е по-напред от отреденото му шесто място. Той обаче преглътна егото си и взе наградата с топли и силни думи на уважение към своите колеги. А Боян Петров е от друго измерение. При това съвсем буквално – в зоната на смъртта над 8000 метра те аплодират само боговете.
Трима отсъстваха, но е излишно да им се сърдим. Всеки от тях се труди предпразнично с надеждата, че догодина ще бъде още по-напред в анкетата.
Ето така изпратихме една олимпийска година без твърде бляскави постижения. Резултатите обаче не са всичко. Да благодарим и ние на тези десет момчета и момичета, че запазиха куража си. Че постигнаха мечтите си. И ни накараха да повярваме, че най-доброто предстои.
