На Олимпиадата в Рио вече са спечелени повече от 500 медала (най-после един от тях е на българската сметка), а след героите на миналата седмица под светлините на прожекторите се появиха нови интересни имена. С грандиозните си постижения или с любопитните си истории те бързо обиколиха целия свят и успяха да грабнат вниманието и уважението на публиката, независимо дали и на кое почетно стъпало успяха да се качат.
За щангите и островите
„Умолявам страните по света да видят какво се случва с Кирибати. Простата истина е, че ние нямаме ресурсите да се спасим сами. Ние първи ще си отидем от картата. Това ще бъде краят на една нация. Отворете очите си и погледнете другите острови в Тихия океан - скоро и те ще ни последват” – думите са на състезателят по вдигане на тежести Дейвид Катоатау, който в Рио записа третите си Олимпийски игри под флага на Кирибати.
Островният архипелаг се намира в центъра на Тихия океан, независима държава е от близо 40 години и може да се похвали с 102 хиляди жители и един 32-годишен щангист в категория до 105 килограма. Катоатау е знаменосец на страната си и прави впечатление с огромната си усмивка и шантавите си танци (танцуваше и на церемонията със знамето, прави го и след всеки свой трети опит, независимо успешен или не).
Участието на кирибатския атлет в Рио премина повече от безславно (последно място сред тези с поне един успешен опит), но пък социалната му функция за пореден път беше на ниво – привличайки цялото внимание на световната спортна общественост, Дейвид още веднъж успя да отправи сериозното послание за буквално „потъващата“ му родина. Според специалисти островната група има най-много 30 години „живот“, преди водата да я погълне заради постоянното повишаване на нивото на световните океани, а щангистът използва всяка своя поява, за да накара повече хора да разберат за трагедията и да помоли за помощ.
След танците и вдигнатата щанга в Рио, за мисията на Катоатау знаят още повече хора, а останалите двама в олимпийската делегация на страната (младите бегачи на 100 метра Каритаке Теуааки и Джон Рука) със сигурност ще продължат да използват спортните си изяви за повече публичност по темата.
Да прелетиш през финала
Най-лудият финал на едно лекоатлетическо състезание – така определиха световните медии плонжа на Шоне Милър във финалната серия на бягането на 400 метра за жени. Атлетката от Бахамите изпревари със седем стотни американката Алисън Филикс, а последната ѝ крачка буквално беше прелитане над финала. Битката между двете се водеше по цялата дистанция, а накрая 22-годишната Шоне Милър реши да се хвърли над линията и записа личен рекорд от 49,44 секунди
Алтернативното финиширане на бахамската атлетка откри изключително сериозна дискусия за това, дали подобна техника е разрешена или забранена. Мненията са разделени почти по равно – от едната страна са тези, които искат да се финишира чисто и прецизно, а съдиите да гледат не само най-водещата част на тялото, но и най-изоставащата. Според други (и моя милост в това число) подобни решения показват колко целеустремен и отдаден може да бъде един атлет и, въпреки риска от контузии или неправилно пресмятане на дистанцията, буквално може да „изцеди“ себе си в последната стъпка преди финала.
Дори легендарният Майкъл Джонсън се включи в дискусията и сподели, че според него скокът на Шоне е имал за цел да я предпази от падане. „Спортистите знаят кой е най-бързият начин да прекосиш финала и той не е този, повярвайте ми“, сподели Джонсън в Туитър.
За честта на петте кръга
Най-вероятно никога не сте чували за Ники Хамблин от Нова Зеландия и американката Аби Д'Агостино – двете се състезаваха в бягането на 5000 метра и завършиха последни. Но не защото са много слаби бегачки, а в името на феърплея. Четири обиколки преди края Хамблин се спъна, след което събори и следващата я Д'Агостино. Вместо да продължи след по-леката си травма, американката остана, за да помогне на Хамблин да се изправи, а след това в тренировъчно темпо двете заедно финишираха (макар и след всички останали конкурентки).
„Когато си спомням за Рио 2016 няма да си спомням къде съм финиширала, няма да си спомням времето..., но ще си спомням винаги този момент“, казва новозеландката в интервю след финала и допълва, че с Аби не са приятелки и никога досега не са се срещали.
Българската следа
Първият медал за Сърбия в Рио и първото злато в борбата след 33-годишно прекъсване дойде с помощта на... България. Борецът Давор Щефанек взе злато в категория до 66 килограма в класическия стил, а треньор на сърбина е бившият български национал Стоян Добрев. Давор е на 30, а победата над арменеца Мигран Арутюнян дойде след драма, равенство и съдийско наказание за пасивна борба. Колкото и да ни е тъжно за сушата от български медали, трябва да си дадем сметка, че успехите са възможни, стига да се работи последователно и упорито.
Заслугата е на двукратния европейски шампион по класическа борба Стоян Добрев, който беше 12 години асистент в щаба на нашите национали, но напусна родината през 2012 след оставката на старши треньора Братан Ценов. За четири сезона при съседите Добрев успя да „съживи“ дисциплината и сръбските борци вече се превърнаха в претенденти на европейската сцена. След доброто представяне на Европейското съвсем логично дойде и златото на Щефанек. Нека му е честито, а ние да се замислим „къде бъркаме“ и най-вече защо...
