Народ, който не помни и не почита историята си, не може да се надява на светло бъдеще. В българския баскетбол отдавна е мрак. Учудени не бива да има. Днешните поколения подрастващи, които водят отчаяна битка за своето място под слънцето, не са и чували за славните някога времена на този спорт у нас.
Баскетболните рожби на съвременна България си нямат представа, че преди 59 години страната ни печели европейска титла – първа и последна за женския национален отбор, който на 18 май 1958 г. в полския град Лодз сътворява подвиг, като надвива хегемона СССР с 54:51.
Тъгата едва сега започва. Защото баскетболните деца на България в 2017 г. не знаят за величието на Ваня Войнова – капитан на славния тим от Лодз и на този, който стига до още един подвиг - бронз от световното първенство в Перу’63. Войнова – тази бяла лястовица на родния спорт, първата победителка в анкетата за Спортист №1 на България, най-добър център и най-полезен играч в Европа и на планетата през 60-те години на миналия век.
Войнова – стълб във Вундертима на „Славия“, който на два пъти (1959 и 1963 г.) покорява най-високото клубно отличие на Стария континент – КЕШ (Купата на европейските шампионки – б.а.) и с който тя – бившата балерина - става 15 пъти републиканска шампионка.
Ваня Войнова я няма от 24 години. От онзи мразовит и мъглив 9 март 1993-та, когато сърцето й спря завинаги. Тогава обаче момичетата, за които искам да ви разкажа, не само че не са били родени, но даже не са били планувани.
Тези момичета днес са на по 15 и на 16 години. Красиви, талантливи и умни деца, на които просто им остава да разперят крила. Дано да не се уплашат и да го направят смело. От днес за тях започва изпитанието – европейското първенство за кадетки в Скопие.
Много е важно човек да случи на учители в този живот. Срещата с УЧИТЕЛ понякога е съдбоносна. А тези деца, ако не друго, то поне извадиха късмет. Попаднаха в ръцете на човек, който вече е оставил отпечатък върху душата им за цял живот. Без значение колко победи ще вземат нашите и на кое място ще се класират в македонската столица.
ДЕСИ АНГЕЛОВА…
Ако не сте чували това име, следващите редове не са за вас. Както и горните, защото те също са ви прозвучали непознато. Деси Ангелова е един от най-добрите гардове в българския баскетбол. Може би дори е последният истински плеймейкър, дирижирал тази игра с ум и сърце. Титлите и купите й няма да броим. Когато си играл при жените от 16 до 42-годишна възраст, когато си изкарал повече от две десетилетия в спортна нация като Франция и като състезател, и като треньор, когато си плакал на химна на България десетки пъти, докато върху гърба ти е стояла гордо националната фланелка, тогава бройката на отличията е подробност.
Ангелова, която от година насам оглавява прочутата академия за млади таланти на френския „Мондевил“, бе върната неподготвена в българската баскетболна действителност това лято, когато застана начело на отбора на 16-годишните. Наложи й се да претърпи културен и социален шок. Нито едно от момичетата в тази възраст, поверени в ръцете й в държавния тим, не знае и капка от славната история на Войнова и нейното поколение.
Нито едно от тези деца не е чувало и за следващата „златна генерация“ на Надка Голчева, Петкана Макавеева, Пенка Методиева, Пенка Стоянова. Легенди, донесли на родината ни два олимпийски медала – сребро от Москва’80 и бронз от Монреал’76. Да не отваряме дума за купа „Ронкети“ и КЕШ (8 март 1984 г.) на „Левски Спартак“, където Голчева и Макавеева, а покрай тях още дузина баскетболни исполини с нежни имена, „рисуват“ на терена в продължение на десетилетия.
Ангелова има щастието да попива от тях всеки ден в схлупената зала „Сливница“ на „синия“ клуб. Там научава що е това чест, достойнство и морал. Там я възпитават, че България - тя наистина е над всичко. България може да е малка, бедна и неуредена, но тя заслужава уважение и любов.
Именно на тези ценности, макар и в ограниченото време, с което разполага – само два месеца, Десислава Ангелова учи и 16-годишната бодра смяна на родния баскетбол. Разказва на момичетата за Войнова, Голчева, Макавеева и останалите. Научава ги да пеят химна с пълно гърло, както приляга на голям отбор от „лъвици“ преди всяко занимание. За целта включва и сухи тренировки. Строява децата на поляната на базата в Горна Малина, където са на лагер, пуска „Мила родино“ на телефона си и пее заедно с тях, сложила ръка върху сърцето.
Уроците вървят редом с тактиката и техниката на терена. На заниманията често се играят… хора. Деси и помощничките й Стефка Славова – дъщеря на покойната легенда на Балкан Венцислав Славов и Иванка Славчева от Монтана, организират и вечеринки с песни и танци. Там момичетата пак пеят, но вечните парчета на „Щурците“, „Сигнал“, Емил Димитров и Лили Иванова.
Лагерът на младите националки в Перущица завършва с посещение на местния исторически музей и на Дановото училище – първото класно училище в историята на България, основано от Христо Данов през 1850 г. Кара баскетболистките си да седнат по чиновете и да се потопят в атмосферата, съхранена и до днес.
За селекционера на 16-годишните кадетки всеки момент е специален и трябва да бъде урок. Когато от федерацията й връчват кашоните с чисто новата състезателна екипировка на отбора за европейското в Скопие, Ангелова решава да превърне връчването на фланелките в тържествена церемония.
„Исках да вдигна духа на децата. Само две от тях и преди бяха играли за национален отбор. Исках да усетят, че са избрани, че са специални и че България трябва да се гордее с тях, а те да дадат душата си в името на България на терена“, разказва многократната шампионка, която преди да окачи кецовете на пирона бе символ на боен дух, воля и жажда за победа.
Уроци по баскетбол, уроци по патриотизъм, уроци по история. На някои от вас ще им се сторят досадни и преекспонирани. В същината на своя смисъл обаче те са като бистър планински въздух в задръстения от отрови град. За два месеца група тийнейджърки получиха неочакван подарък – шанс да се будят и заспиват по един по-различен, навярно отдавна излязъл от мода, от мнозина отричан и за мнозина скучен начин.
Живот без чалга, без висене в интернет, без селфита в социалните мрежи, но с примера, че най-красивите моменти в него ги създават хората. Стига да искат и стига да имат душата да ги реализират.
