Като шега, превърнала се в реалност. Така определи триумфа си на световното първенство по лека атлетика за девойки Пламена Миткова, която гостува в предаването "Код Спорт" по RING заедно със своя треньор Ивайло Русенов.
"Помислих си, че това е резултат, за който ще се говори цяла година. Но само на шега. След това, като го видях на таблото, се зарадвах, че шегата стана реалност.", сподели националката в скока на дължина.
- Безспорно най-голямото име, което тренира в СК „Локомотив“ е това на Габриела Петрова. Тя помага ли ти със съвети? Как тренирате заедно?
- Даже, преди да замина за световното, ми пожела успех. Каза ми: „Ти го можеш! Ние вярваме в теб! Направи си твоето!“ Като се върнах, тя също беше на летището да ме посрещне.
- Разбрахме, че имаш навика след всяко успешно състезание да си купуваш пръстени. И сега са на ръката ти. Как започна това твое хоби?
- Започна след Балканиадата в Турция, на която не се представих добре. Имахме на летището много престой. Губихме време, разкарвахме се и реших да си купя пръстен. Казах си: „Дано ми донесе късмет!“ Аз съм суеверна личност и докато скачах в Колумбия на финала, след третия опит, най-добрия, си помислих, че може да стане като традиция.
Треньорът Ивайло Русенов пък хвърли светлина върху трудностите, с които се сблъсква всеки ден в стремежа си да се конкурира с най-добрите в световен план.
- Г-н Русенов, вие самият сте сребърен медалист от световен форум до 20 години. Кой беше по-сладкият успех – този като състезател или този като треньор?
- Като треньор, разбира се! Винаги е по-сладко като треньор. Целта е ученикът да надмине учителя. Всеки треньор би се радвал на това нещо.
- Да поговорим за условията, в които работите и се подготвяте, заедно с вашите състезатели. Имате ли всичко необходимо в залата на Локомотив (Пловдив), за да подготвяте състезатели за елитен спорт?
- Преди две години направиха ремонт на пистата, ремонт на дограмата. Тогава имаше обещание от тогавашния кмет да ни направят съблекални с тоалетни. Не знам трагично ли е, смешно ли е, и аз не знам как да го нарека, но никога не сме имали в нашата зала. Оттогава вече 2,5 години отзад има един груб строеж, по който нищо не се прави. Поради тази причина миналата зима поставихме и климатици, които не можем да използваме, защото таблото за тока трябваше да е в новите съблекални. Иначе самата писта е окей. Другото най-трагично нещо за цял Пловдив, за този голям град е, че нямаме нормален стадион за подготовка. На ст. „Пловдив“ не е настилка, не знам какво е вече покритието. То е на повече от 30 години. За нищо не става. Нашият клуб много малко ходим на стадиона. Почти целогодишно се готвим в залата. И там нищо не се случва, и там никой нищо не казва. Дано в най-скоро време хората, които отговарят от общината ли, държавата ли, не знам кой, да ни обърнат внимание, защото Пловдив заслужава нормален стадион за подготовка.
- Колко е трудно да си треньор в България в днешно време и да изградиш един състезател, при положение, че има толкова много изкушения встрани от спорта?
- Много е трудно, защото един треньор отговаря за всичко. Той е лекар, той е масажист, той е счетоводител, психолог, всичко. От тази страна е много трудно – ти не можеш да се съсредоточиш върху твоята си страна на работата и да си вършиш само твоето. Другото е, че много от треньорите работят на по две или три места, което също ги разсейва. Колкото до децата, които ги разсейват, вече много треньори трябва да разберат, че това поколение е съвсем ново. Не е нито предното, нито нашето, нито по-предното поколение. Трябва всеки да си намери правилния начин да стига до децата. Аз мисля, че съм си го намерил. Имам прекрасна голяма група. Много съм щастлив, че децата ми тренират и са мотивирани да правят това, което обичат.
