25 май 2015 година.
На тази дата преди 8 години бях абитуриентка. Истината е, че за разлика от много съученички, мен този ден не ме вълнуваше особено. Въпреки това, си давах сметка, че и този етап от живота ми приключва. Предстоеше нов, в който се очаква да тръгнеш по твоя си път, да реализираш, да сбъдваш, да се проваляш, да успяваш….
25 май 2023 година.
Пътувам към Терминал 2. Замислям се, че от онзи 25 май се случиха много неща. Сбъдвах, провалях се, сега мечтая още по-силно и ми харесва как се е развил животът ми оттогава. Пристигам на летището. Предстои ми командировка до Болоня. Заедно с оператора Александра-Катерина ни очаква една от най-непредвидимите командировки, но й обещавам, че ще бъде емоционално, ще има много усмивки и… няма да съжалява.
Всъщност, самата аз не знам какво да очаквам. Знам само, че младежите, с които ще се срещнем – никога не са имали еднакъв шанс за живот, който ние сме имали и имаме.
Часът е 19:40. Полетът ни е след два часа. Говорим си, навън отново се опитва да завали. В един момент на Терминала спира малко бусче с пловдивски регистрационен номер. Поглеждайки, виждам от всички прозорци махащи ръце, които нямат търпение да ни прегърнат.
Те пристигнаха.
„Специалният отбор“ на Тина Димитрова. По покана на Тина - една най-вдъхновяващите, най-смелите и пълни с енергия жени, които аз познавам, заминаваме с нейните „специалисти“ за фестивала Happy Hand в Болоня. Събитието се провежда за поредна година и има за цел да разруши бариерите между „различните“ и всички нас, които спадаме в графата на „нормални“.
„За пети или шести път ще посетим Италия. Виждам тези деца - колко много са се променили, как пътуват като свободни граждани на Европа. Те вече се чувстват граждани на света затова, че виждат, че хората ги подкрепят, поздравяват ги!“
Лили, Андреа, Ванката, Хриси, Лъчо, Ицо, Марти, Марти втори път, Виктор, Илия и Алекс. Запомнете тези имена! Те, ние и техните родители се отправяме към Болоня и ще бъдем част от едно събитие, пълно с вдъхновяващи гледки. Чакайте! Преди всичко това обаче, приключението ни започва със забравения паспорт на Хриси в….. Пловдив. Добре, че Тина винаги има решение за всичко и бакшиши за бързо реагиране. В крайна сметка, всички заедно се качваме в самолета за Болоня. Тук-таме ни гледат странно. Други се усмихват, трети все още не са готови да приемат „различните“ – просто обществото ни не е научено.
„За тях това са едни върхове, които те превземат, идвайки и пътувайки в Европа. Искам да кажа на хората – да не се притесняват да стоят на една седалка в самолета с тях, да не се притесняват да ги поздравяват, защото те поздравяват непринудено“, споделя Тина.
26 май – първи ден в Болоня
Малко след полунощ пристигаме. Вече сме официално приети като част от отбора. Как разбрахме ли? Щом те прегърнат веднъж, щом те хванат за ръка – ясно е! Предстои най-любимия ден за „специалистите“ – време за gelato, паста, пица и разходка из красивите, малки улички на Болоня.
„Нямат някаква конкретна цел, те се забавляват на момента. При тях това е най-хубавото, че те не търсят нищо.“
Време е за първия голям връх за деня! Кулата Асинели – извисява се на 102 метра. За да се изкачите обаче до върха, трябва да се преборите с 500 стъпала. 500! Едни по-широки, други по-тесни, някой хлъзгави или по-остри завои, но (!) – те успяха!
Специалният отбор изкачи най-високата кула в Болоня. Сигурна съм, че голяма част от нас, здравите, не би тръгнала, разбирайки бройката на стъпалата. Те обаче са научени да се борят. Ежедневно. Та, една кула ли ще им се опре. И въпреки, че в момента отново изпитвам гордост от тях, не това беше най-силният момент.
