Това е Стюарт, или както е българското му име - Стоил. Eдно момче, което отказва да се примири. Роден е с проблеми в опорно-двигателната система, никога не е виждал своите биологични родители и огромна част от детството си прекарва в дом за сираци.
На 15 е осиновен в САЩ заедно с още едно момиче от дома в Луковит. В новото си семейство има трима братя и две сестри от Южна Корея, които са били осиновени преди него.
Само дни след като вече има свои родители, на Стюарт му предстоят трудни решения.
"Първото, което трябваше да направим, беше да отидем на доктор и моите крака да бъдат ампутирани... Не знаех английски и трябваше да се доверя изцяло на своите родители. Не бих казал, че това решение съм го взел на сляпо, тъй като вътрешно в себе си знаех, че те имат изцяло добро намерение към мен, затова и им казах "Нека да ги ампутираме!". Впоследствие бях доволен от това решение, което взех", разказва той.
"Първоначално разбирах родителството единствено като хората, с които живееш. След това развих своята връзка с тях и година след осиновяването осъзнах, че те винаги ще бъдат насреща, за да помогнат".
"Веднага щом майка ми ми каза, че трябва да променя името си, за да бъде по-разбираемо за местните, се съгласих и започнах да мисля за различни варианти... Исках да се казвам Арнолд заради Арнолд Шварценегер, или Силвестър по подобие на Силвестър Сталоун, понеже като дете им се възхищавах, но забравих да кажа на майка ми кое име искам да имам. И така тя избра вместо мен Стюарт, защото звучи близо до Стоил. И така станах Стюарт Стоил Олсън".
След това се среща с нея, или пък тя го среща - баскетболната топка, която се превръща в неизменна част от неговия живот.
"Разхождах се с мой приятел, който изведнъж ме попита дали бих искал да пробвам баскетбол на колички. Казах му, че не съм заинтригуван. Той обаче беше достатъчно настойчив. 5-6 пъти ме караше да пробвам и накрая реших да опитам. Когато отидох в залата на първата си тренировка бях достатъчно бърз и добър, че да не съм най-лошия играч и си казах: "Това изглежда интересно", споделя Стюарт.
"Чувствах се комфортно. Осъзнах, че мога да се занимавам с това в следващите 25 години. Най-много ми хареса, че имах възможност да се социализирам, а е и страхотен спорт".
И отново съдбата, или според Стюарт - случайността, го връща в България благодарение на неговия приятел Георги Иванов, който е част от националния отбор по баскетбол на колички.
"Първоначално дойде на една наша тренировка. Беше много щастлив. Той лично ми е разказвал, че го питат в Щатите: "Защо идваш в България – те са много слаби!" Той им отговаря: "Аз съм българин, аз трябва да им помогна, те трябва да развият този спорт", обяснява Георги.
Родителите на Стюарт го подкрепят в решението му да отпътува за България и да бъде част от националния отбор.
"Те са много щастливи с това, което се занимавам. Те дори са съгласни да се запозная с моите биологични родители. Безспорно, ако имам тази възможност, ще бъде страхотно преживяване за мен, но се притеснявам за осъществяването на такава среща. По-скоро не желая това да се случи, тъй като може да бъде нещо негативно, защото ще разбера защо биологичните ми родители са ме изоставили, а това ще ми тежи докрая на живота ми. Не искам да нося този товар със себе си. Щастлив съм с живота, който имам. Имам къде да живея, имам нещо, с което да се занимавам, и спортувам".
Националният отбор по баскетбол на колички съществува вече от близо 2 години, а треньорът му - Владимир Искров, е сред двигателите на идеята. Само за няколко месеца той успява да събере 40 000 лв. за нови колички на момчета.
"Желанието е нашата движеща сила, тъй като ние всички сме аматьори, това е нещо, което ние го правим без никаква финансова цел за нито един от нас. Нито ние получаваме някакво възнаграждание, нито състезателите. Правим го, защото смятаме, че е правилно", казва Искров.
На Стюарт и момчетата от националния отбор предстои историческо първо участие на европейско първенство, което ще се проведе в София. Там те ще изиграят срещи с предизвестен край, защото те вече са спечелили мача. Мача на живота.
